Генадий Гор - Изваяние

Стръмна планина, нищо не може да се каже. И портативна. Тя стоеше на пода зад бюрото. Сърцето ми се сви от ужас — какво ще стане, ако подът не издържи? Но подът издържа, защото планината не се подчиняваше на известния закон на Нютон. Планината не желаеше да признава нито Нютон, нито Айнщайн. От всички учени тя признаваше само Лобачевски.

Планината беше пред мен, част от географски ландшафт. А после се появи и езерото. Портативно езеро. Едновременно голямо и малко, като на картина, където майсторството на художника и перспективата мамят окото.

Офелия седеше на стола, кръстосала крака и пушеше. Тя се преструваше, че ми е донесла картина, нарисуван от някого пейзаж, а не късче жива природа, изменила на пространствените закони.

— Опиши тази планина — каза Офелия.

— А струва ли си да я описвам? — възразих аз. — Тя и без това си е планина. Едва ли се нуждае от описание.

После Офелия си отиде.

Офелия си отиде, а планината остана. Поставих я настрани в ъгъла, за да не ми пречи. А когато очаквах някого, я покривах с чаршаф. Художниците мислеха, че това е парче неизсъхнала глина или незавършен торс. Но те не се досещаха, че скулпторът не съм аз, а господ бог или планино-образователните процеси.

Понякога аз махах чаршафа, за да погледам какво става с планината. Нищо не ставаше с нея. Стоеше си в ъгъла заедно с езерото, истинска жива планина с катерещи се дървета. От планината миришеше на маралник, на пролет и на пиниеви дървета.

Веднъж когато позвъних на Офелия от един приятел, аз се увлякох и я попитах:

— Кога ще си вземеш езерото и планината?

— Езерото? — попита приятелят ми, когато свърших разговора си. — Какво езеро?

— Най-обикновено — казах аз. — Пречи ми.

Работата над романа вървеше бавно: ту Коля боледуваше и Офелия не можеше да се отлъчва, ту се разболяваше Офелия или се оплакваше от лошо настроение.

Опитвах се да пиша без нея. Нищо не се получаваше. Съюзът „и“, най-любимият ми съюз, съединяваше неизразителни думи, а не живи явления и предмети.

Офелия пееше и езерата се превръщаха в думи, а думите в дърветата на току-що изникнала гора. Съюзът „и“ ме викаше като гласа на планинска рекичка от гората и веднага небето на моето детство се разливаше над мен и почваха да ме викат по име събития и неща, които времето отдавна беше отнесло далеч.

Тя говореше и светът говореше заедно с нея и в живата тъкан на романа, който ми нашепваше ту като стихове, ту като любовни глупости, вече започваше да се вплита улицата с трамвая, хлебарницата с дървените козуначни хлябове, момчето-вестникарче, викащо до самозабрава „Вичир-ня-я красная газета“, кавказката пътека с Лермонтов, препускащ на кон, Ниагарският водопад, ангел, бавно литнал заедно с облак; стадо катерички, което преплуваше реката, където се беше отразил облакът с плуващия в синевата лермонтовски ангел.

Тя се спираше и настъпваше пауза, сякаш утро в манастирската градина след удар на камбана, и заедно с паузата светът се спираше, както на кръстовището на Невски и „Садовая“, където стегнатият милиционер със своето скулесто киргизко лице спираше транспорта, за да пропусне тълпата на детската градина и величествената ермитажна старица, приличаща на Рембранд, облякъл женски дрехи.

А паузата продължаваше и светът стоеше на кръстовището, очаквайки още незапочналата фраза, която трябваше да започне изведнъж като дъгата след дъжд, съставена от чисти детски боички, измити от капките на юлския дъжд.

Тя произнасяше тази фраза тихо-тихо, сякаш ми доверяваше тайната, нашепвайки ми живите имена, с които са били назовани дърветата и зверовете от изведнъж проговорилият неандерталец, научил се за първи път да събира думи от звуците.

Словото се превръщаше в хермелин, в пъстърва, в носорог, в скала, в очите на Сикстинската мадона, в смеещата се уста на Дикенс, в камъните на каземата, където в своя предсмъртен час народоволецът Кибалчич е чертал апарата, способен да откъсне хората от Земята.

Какво още беше словото, което произнасяше тя?

То беше ти, читателю, и аз, вече затворен във фразата, като във Вселена, във фразата-свят, където току-що изцвили кон и се чу звън на чупещ леда ручей. Словото се превърна във върба, в мълния, в усмивката на дивака, в кораба на Одисей сред скалоподобни вълни и сладкогласи скали, и изведнъж то стана женска ръка и ръката се протегна до Сириус и до палеозойските морета като песен, където вместо мелодия бушуваха планини, събудени от земетресение.