Генадий Гор - Изваяние

Аз пишех романа с нейна помощ и ми се струваше, че вместо от електрическата лампа, страницата се осветява от луната, която Офелия държи в своите пръсти, напукани от чистене на картофи и от пране на бельото на Коля.

Словото се превръщаше в Коля, в центрофуга, в роял, по клавишите на който пробягват пръстите на Салиери, в северно сияние, в рязанските полета, в бузите на Ноздрев и в челото на Бетховен, в трагическа пеперуда, в звезда, в светлината, която още не е дошла до нас.

И ето словото се превръща в обрасло с блатна леща блато, където, потъвайки в ръждивата тиня, граничарите преследват — кого мислите? — Артемий Фьодорович, принуден най на края да смени Ленинград с някакъв град на уютната Европа, за да стане там собственик на кабаре, или автор на детективски романи, прикрит зад ефектно звучащ псевдоним: княз Одоевский или граф Лански.

Словото беше редом с граничарите, промъкващи се през бодливите храсти, за да изправят Артемий Фьодорович на очна ставка с миналото, да го лишат от възможността да стане княз Одоевский или граф Лански и да слуша негърски джаз в собствения си ресторант.

А след това словото потъваше в суетнята на градския ден, във влажната тъмнина на есенната нощ, в селското утро с вик на петел и свирка на пастир и дали не се носеше с влака Москва — Владивосток, Владивосток — Москва край железопътната спирка Ерофей Павлович и гара Зима, отнасяйки със себе си пасажерите, техните куфари и сънища, прозрачните води на Вайкал, вмирисаното на мазут пространство, намотано на колелата на спалните вагони.

Не се ли издигаше то над покрития с кора аил заедно с извивките на дима, а после не се ли превръщаше в стъпката на раванлия кон, в предсмъртния стон на негър и в линчуващата тълпа в Алабама, в звъна на млечната струя, удряща в дъното на менчето, в палитрата на Матис и Сарян, където боите не бяха изстискани от тубичка, а от клонки и треви, покрити с роса, във вика на бухала, в устните на детето, в скока на заека, в снежния връх на сипея, в бърборенето на водата, в симфония, изпълнявана от кълвачи, авлиги и славеи под ръководството на диригент, открил филиал на Ленинградската филхармония в задушната гора?

Словото се обличаше в душата на Хлебников и в жизнерадостното тяло на Торо, за да разбере езика на природата, да слуша гласа на зверовете и да разбира мълчанието на рибите. А след това отново ставаше слово и се сливаше с облака, с прозореца, с облика на Офелия, с нейното озадачено лице, тревожно погледнало часовника, който беше забравила да навие. И ето тя започва да навива часовника с двата дълги мраморни пръста на богиня, с такъв вид, сякаш заедно с нейния часовник беше спряло самото време, за което беше размишлявал Айнщайн и гадал Омир, слушайки монотонния шум на морските вълни и сухопътните битки.

И ето вече часовникът вървеше на ръката й и на ръцете на всички жени на Земята, бързащи на среща със случая, с човека или с мълнията, с тази неизвестност, с която започва всяка нова крачка, година, час или ден.

Часовникът вървеше и за да провери дали върви, Офелия го вдигна към ухото си и в същия миг до нейното същество достигна плясъкът на вълната, дотърколила се от мезозойската ера до нас и побягнала по-нататък, там, където нас вече няма да ни има.

Преди да започне новата фраза, тя беше успяла да отиде до дъщерята на Минос Ариадна, когато тя даваше на Тезей меча и кълбото с конци, за да не се обърка в лабиринта, а после беше успяла да прелети заедно със слънчевата светлина през нощта, описана от Тютчев, и да обхване цялото земно кълбо.

Часовникът вървеше на нейната антична ръка, малък дамски часовник, купен от Коля на черно на Ситния пазар за рождения й ден. Дали имаше такъв ден, когато се е родила тя? Нима тя не беше съществувала тогава, когато Наполеон водеше своите войски към Москва или в това черно утро, когато Пушкин пътуваше към Черная речка в съдбовната карета?

Нали Офелия освен всичко друго олицетворяваше мисълта, бурята от страсти и въображение, проникващо през телата като рентгенов лъч.

Тя произнасяше думите и те ме отнасяха, а заедно с мен и теб, читателю, в лабораторията на Пастьор да мия епруветки, в прериите на Майн Рид, на листа хартия, по който бърза гъшето перо, стиснато в нервните пръсти на Едгар По, в приемната на всерусийския старейшина Калинин, в доменния цех, в новия светъл като утро басейн, където измиват от себе си въглищния прах миньорите, в самолета на Водопянов и в дилижанса на Брет-Харт, в калужката къщичка на Циолковски, в аудиторията, където Шредингер пише на дъската формулата, способна да обхване трепета на развещественото вещество, в детската количка и в кратера на вулкан.