Генадий Гор - Изваяние

Тя превръщаше мисълта в магията на заклинанието на магьосник, в шепота на Достоевски, в грохота на снежна лавина, в целувката на Жулиета, във вика на дивеч, застрелян на солниците, във вкуса на дива ягода, в провисналите гърди на Венера от Брасемпуи, в походката на Байрон и в речта на Цицерон, в проточеното свирене на заводската тръба, в мечтата на Баратински и в ироничния присмех на Волтер, в пръстена на Сатурн и в клонка хвойна, в небе, изплъзнало се от стихотворна строфа и надвиснало над канала на Грибоедов заедно с дъгата, със слънцето и последните капки на току-що падналия дъжд.

Часовникът вървеше на нейната ръка и на кулата на бившата Градска дума на Невски, където току-що се беше спрял Коля, купил четка за зъби и томчето Шекспир.

Часовничето вървеше на ръката й. И Офелия беше тук, до мен, в моята неоправена стая, миришеща на вакса, мишки, чаен колбас и едновременно в душата на Александър Блок в този час, когато тя, изливайки се върху хартията, ловеше ритъма на червеноармейските крачки и гласа на частушката, сливаща се с виелицата.

Офелия беше тук, до мен, и на кораба на Христофор Колумб, в гнездото на лястовичката, слепено от късчета кал под покрива на спящия Фет, в храма, където се молеше Данте, до постелята, където умираше и така и не успя да умре Дон Кихот.

Тя беше до мен и едновременно на платното на Модилияни, в ателието на Роден, и в алеята, на която се беше спрял Есенин, вслушвайки се в песента на славея и скърцането на колелата, в леярния цех и в дръзката тачанка, в небето заедно с гълъба, излетял от ковчега, в дивизията на Чапаев и в сърцето на Лобачевски, в мига, когато му бе разкрил тайната на неевклидовото пространство.

Офелия и мигът — нима това не е едно и също? Тя съществуваше, за да запълни мига с тъга и нежност, гняв, предчувствие за радост, чувство, утоляващо жаждата, прилепило устни към прохладната струя на горския ручей.

Тя умееше да разтегли мига до вечност, сливайки го в дефилето с ехото, което цяло столетие повтаря реката, възстановявайки прекъснатата връзка на миналото с настоящето.

Офелия и ехото, нима не си приличат?

Но ехото отразява звука и зова, вика на реката и стона на звяра, а Офелия всмуква в себе си като гъба света и го превръща в поема.

Но случваха се и такива дни, в които Офелия, подигравайки еснафа, го вмъкваше в романа и го затваряше в света, лишен от страсти и движения, във вцепенената квартира на Бломов с вкаменен бит, със столове и кресла, облечени в сивата калъфка на скуката, с вещи и чувства, предадени в залог на еснафското благополучие, на жалкото желание нищо да не се изменя, служейки само на един бог — навика. И тук редом, в следващата глава или абзац, без да се бои, че ще я обвинят в тенденциозна праволинейност, тя пренасяше читателя в нацисткото стрелбище, където немски комунист, събирайки цялата си желязна воля, низвергва в духовната пропаст своите озверели палачи.

Брадичката на Балзак и мустаците на Мопасан, Айфеловата кула и гипсовата брада на Платон, тръпките на маларията и вика на грешника от Дантевия ад, тропота на кавалерията, полета на водното конче, мириса на момината сълза и смърдящия задух на затвора, грохота на гръмотевицата и бомбето на Чарли Чаплин, гроба на Шопен и арията на Татяна, Чеховата тъга и оглушителния смях на Рабле, пламъка на горския огън и вечното небитие на космическия вакуум, лицето на венецианската селянка и кикота на Мефистофел, якутските студове, африканския зной, тропическия порой — всичко това тя изливаше върху листа на ръкописа като от ведро върху леха, където цъфтят странни цветя, посадени в Ленинградската ботаническа градина от ръката на кого мислите? — Квалифициран градинар, специално командирован от Марс.

Тя вече поставяше динамит от страстни думи под тежкото еснафско здание на сивата баналност, за да взриви безметежната скука и леност на еснафските вещи, за да изтръгне човека от вмирисаните на сън пухени дюшеци на безсънния простор, който вече беше започнал да твори живота по чертежите на Циолковски и изчисленията на Айнщайн.

Тя превръщаше думите в цимент, за да слепи музиката и камъка, мечтата на поета и чугуна, увитите с дим дървета върху платното на Коро и котвата, бърборенето на детето и дванадесетбаловия щорм, разкъсаната от гняв уста на Дантон и брезовата горичка, плясъка на фонтана и жестикулацията на немия, тялото на бягащия бизон и танцуващото краче на балерината, тежкия замах на крилото на глухаря и плуващия по реката сал, на който седи русалка и печата на пишеща машина заповедта на директора на завода, произвеждащ вълшебни пръчици.