Генадий Гор - Изваяние

И на мен ми се струваше, че в Офелия се беше вселил Рилке или даже Айзенщайн и беше започнал да слепва облака с обущарската работилница, планината с консерваторията, реката и нейните вълни с железопътната каса, пиниевата гора с увеселителното заведение, междуселския път, небето и телеграфните стълбове с фигурата на средновековния рицар, грохота на падащата вода с вечното мълчание на мраморната статуя, песента със звездите, слона с лисицата, ръката на хирурга с музиката на Бах, опитвайки с мисъл и чувство да догони живота чрез отново изплъзналата се от обятията фраза.

Тя ми помагаше да пиша роман не за отделния човек и не за неговото семейство, а за Вселената, хваната в капаните на нашето въображение, за бъдещето и настоящето, за плъзгащия се миг и за тежкото като живак време, застинало в дълбокия кладенец на историята, скована наистина от космически мраз. Тя се опитваше да размрази всичко, което се преструваше на мъртво, сякаш това слово беше същата тази жива вода, чиято целебна тайна знаят само руските народни приказки.

Увличайки се, тя забравяше, че солидната проза с нейната последователност има свои закони и че само наивната поезия е способна на една нишка да наниже и океана и сълзата, припадъка и момонта, Шекспир и акушерката, бурята и часовникаря, току-що разглобил часовник.

Тя се опитваше да превърне нашия роман в тази нишка, сякаш съществува такава здрава нишка, способна да издържи Кавказкия хребет и пеперудата, неизчислимата тежест на правеществото, от което е възникнал светът и мечтата, която не се нуждае от земното привличане.

Тя пишеше заедно с мен пронизан от мълнии роман, за да те откъсне, читателю, от твоите навици, от земното притегляне, от нестабилната като блато постеля, от мекото кресло, за да те отправи заедно със своята мисъл към Магелановия облак, към заменилите танковете бойни слонове на Канибал, към дружините на Дмитрий Донски и Куликово поле, в засмолените лодки на Ермак, в мините на Донбас, към формулите на Айнщайн и към душевното движение на Микеланджело, който умееше да зарежда с буря и страст даже студения мрамор. Но настъпи такъв ден, когато тя каза:

— Край. Сега може да се постави точка.

И в този ден аз разбрах от нея, че тя има намерение да се върне в XXII век, вземайки със себе си и мен.

— А Коля? — попитах аз.

— Коля заминава в научна командировка. В чужбина за година и половина. През това време ще изтече много вода.

За моето предстоящо завръщане най-рано от всички кой знае защо се досетиха вещите. Те явно разчитаха, че ще ги взема със себе си — накуцващият стол, купен някога оказион, синият емайлиран чайник, току-що прочистеният с игла и весело горящ примус, старичкият шкаф, кушетката, етажерката с бамбуковите крачка и, разбира се, стативът, който поглеждаше отвисоко към другите предмети и не без основание се считаше за любимец на господаря си.

Все още се намирах в това столетие, в което вещите не се бяха превърнали в пъргав и умен слуга и бяха още част от забавеното съществуване, постоянно напомняйки на човека, че те не са продължение на самия него, а само привични негови желания, получили за всеки случай материално битие.

Ненапразно натюрмортът — великото създание на холандците — се беше опитал да измести от живописта другите жанрове, намеквайки за странната особеност на светоусещането на много поколения, когато човек сред съзерцаваната на платното вещ се е опитвал да осъзнае света и самия себе си в този свят.

Вещите бяха още вещи, а не облечени в топлоустойчиви молекули функции-съперници на човека и в материалната, и в духовната сфера, заменили и мускула, и интелекта, наистина не заради самите себе си, а за прогреса на техниката и науката.

Да, във вещите имаше още нещо много наивно-интимно и трогателно, на което първи бяха обърнали внимание същите тези холандски художници, умеещи да уловят скритата поезия на домашното огнище и да ни обяснят що е това уют.

В моята разхвърляна стая нямаше нито уют, нито поезия, нито ред, но все пак аз бях свикнал с вещите си и вещите също бяха свикнали с мен. Бях им винаги верен и когато се местех в нова квартира по обявление за смяна във „Вечерная красная газета“, винаги наемах камион, за да ги пренеса здрави заедно с рамките и платната, на които не им се беше удало да проникнат нито в частни колекции, нито в музей. Аз не пробутвах вещите на вехтошаря даже в дните, когато нямах с какво да си купя салам или брашно, за да сваря на примуса каша, защото разбирах, че кашата няма да ми замени загубената вещ и че вместо с каша аз мога да мина с чашка чай и парченце ръжен хляб, изгризано през нощта от тихата и деликатна съседка — мишката.