Генадий Гор - Изваяние

— Значи, ще се наложи да изхвърлим ръкописа на нашия роман. Освен него там има документи, пачка писма, дневник и някаква преводна книжка, която взех за всеки случай, ако се наложи принудително кацане.

— Ето, изхвърли тази книжка на частно издателство, предназначена за еснафския вкус. Понякога работата опира до един излишен грам.

Аз извадих от чантата доста омърляна книжка с печат на библиотеката на Василеостровния район. Това беше знаменитият в тези години роман на Пиер Бенуа „Атлантида“.

— Това е всичко — весело каза Офелия, — сега се чувствувам по-леко. Да летим!

И ние потеглихме по-нататък.

Вие мислите, че когато пристигнахме в своя отдавна напуснат век, ние се оказахме на станция, гара или обозначена по някакъв друг начин точка от пространството, където леко възбудените от промяната пасажери напускат покоя на транспорта и получават отново привичното безпокойство на обикновения и делови живот? Нищо подобно. Ние стояхме с Офелия в същата тази градина, където ме доведе някога моят електронен наставник, за да ме запознае с Офелия и да даде възможност да позная това, което позна заедно с мен търпеливият читател.

Ние стояхме в градината. Бурята току-що беше отминала. И в небето над градината вече висеше дъга, новичка и празнична, сякаш се беше изплъзнала от моята брезентна чанта или по-точно от страниците на нашия роман, където тя се пазеше заедно с другите пейзажи, надеждно опаковани в словесна обвивка.

Изглеждаше, сякаш годините, прекарани от нас в XX век, се бяха свили в еластичен миг, в едно мигновение, притиснато с такава сила, с каквато беше пресовано небитието (да заемем тази загадъчно-страшна дума от философския речник), което беше послужило за начало на разбягващата се във всички страни Вселена, пренасяща със страшна скорост галактики, морета, планини, дървета и даже вас и мен.

Можеше да се помисли, че не е имало нищо — нито колчаковският затвор в Томск, нито василеостровният Тициан с неговото куче, нито Художествената академия, нито Андреевският пазар, нито песента, сътворена от скалдите и пренесена на покрития с цимент, типично петербургски двор, нито Коля с неговата аспирантска стипендия и фаустовска любознателност, нито стариците, пъхащи носовете си в чуждите работи, а е имало само едно мигновение, съумяло да включи в себе си суров къс живот, докато гърмеше гърмът и девойката (същата тази книга) разгъваше своето магическо изкуство да пресъздава живота не от думи, а от нещо много по-нагледно и слепено с явленията, със събитията, с вещите не само с вълшебното лепило на измислицата и мечтата.

Аз погледнах към Офелия, Офелия погледна към мен и ние сякаш се отразихме в огледало: аз със своята брезентна чанта и тя с куфара от крокодилска кожа, купен с парите, икономисани при покупката на месо и зеленчуци от частниците на Андреевския пазар.

Брезентната чанта и куфарът от крокодилска кожа създаваха очната ставка на спрялото мигновение в градината с тази твърде пъстра действителност, която се измерва в години и която беше останала в миналото, вече потънало в тъжната мъгла на спомените.

Офелия се прости с мен и ние се разделихме, както се разделят пътниците, излизащи от вагона на експреса Владивосток — Москва, в който съвместно са прекарали седмица, подобна на модел на живота, разигран в разговори, в сънища, в пиене на чай и ето достигнал все пак до своя финал.

Офелия бързаше, без да скрива от мен нетърпението си по-скоро да се върне към своите задължения, прекъснати от моята особа и от онези обстоятелства, които ни свързваха в другото време, а в това едва ли имаха сила.

След няколко минути аз се оказах в хотела, където живееха също такива като мен пътешественици, върнали се от дълги странствувания и преминаващи тук през своего рода „карантина“, за да не се почувствуват психически недобре при рязката смяна на обстановката.

В стаята, където се бях заселил, освен необходимите предмети висеше голям екран, който свързваше наемателя, потопен в дарената му тишина и покой, със света, пребиваващ засега още зад стени, построени от съвсем особен материал, който пропускаше светлината, но задържаше звука.

Живеех в един ням свят, в абсолютна тишина, която все още не беше започнала да ме притеснява.

Като разтворих брезентната чанта, аз извадих ръкописа на романа, за да го прегледам на спокойствие.

Но романът мълчеше като стените на хотела ми, които задържаха звука. Думите сякаш бяха избелели.