Генадий Гор - Изваяние

— Сега ще ви обясня. Половите клетки под влияние на радиацията са загубили наследствената си памет, но соматичните клетки почти не са пострадали. А всяка соматична клетка, взета от индивида при съответните условия, също може да си спомни и да възпроизведе индивид.

— Ами да! — възкликнах аз радостно. — Значи, не всичко е загубено.

— Но това няма да бъде създаване на ново, а буквално повторение на това, което е било. Соматичната клетка за разлика от половата произвежда не нов човек, а възпроизвежда стария, в потомството повтаря неговия двойник.

— В същност почти същата тази вечност?

— Да. Повторение. Синът е двойник на бащата, синът на сина е не внук, а същият този дядо, но подмладен. И така до безкрайност. Живот на поколението, но без обновление.

— А какъв е изходът?

— Друг изход няма. Само този.

— А насекомите?

Тя ме погледна с такъв вид, сякаш аз отгатнах нейната действителна тайна, най-скритата й мисъл.

— Насекомите ще могат да се обновяват, да обновяват живота, те ще еволюират.

— Вие искате хората да им отстъпят място?

Тя не отговори.

Паузата се оказа твърде дълга. Тя зае целия обратен път от края на селището до брега на морето, където се издигаха санаториумите.

И през целия път, докато моята спътница мълчеше, аз мислено беседвах сам със себе си. Стараех се да си представя семейство, състоящо се от двойници: дъщерята копие на майката, синът — двойник на бащата, внукът и внучката — повторение на дядото и бабата.

Семейството излиза от къщи на разходка. И среща друго семейство, в което също всеки е копие на другия.

Дали е страшно? А може би не е? Всичко е въпрос на навик. Братята и сестрите близнаци все пак свикват един с друг, а техните родители и познати пък — с тях. По-добре близнаци, отколкото насекоми.

Като влязохме в санаториума, аз погледнах своята спътница. Лицето й беше тъжно. Тя мислеше за нещо. За какво ли?

На тази Земя скоро щеше да настъпи вечността. Смъртта щеше да съществува, но щеше да изгуби всякакъв смисъл. Умрелият щеше да продължи себе си в своето точно подобие, в своя двойник.

Смъртта щеше да съществува, но раждането щеше да се прекрати. Не може да се нарече раждане изкуствено възпроизвеждане на двойник от соматична клетка. И нямаше да има любов.

Аз ходех из стаята от ъгъл на ъгъл и мислех. Не можех да не мисля. Исках да разбера и да си представя тази планета, толкова удивително приличаща на Земята.

Стаята не беше празна. В нея имаше вещи, необходими за нейния обитател. От лошо затворения кран на мивката капеше в порцелановата раковина вода. До умивалника висеше кърпа.

Имаше бюро. Зад това бюро множество сменящи се един друг наематели са писали писма до къщи. С какво тези писма са се различавали от другите, които пишат и изпращат на моята Земя? С една съществена особеност. В тези писма не са питали за здравето на своите деца и не са им изпращали поздрави.

Е какво пък! Нали на моята Земя също има неженени и стари моми. Тях също малко ги интересуват децата. Нима ме интересуваха доскоро и мен?

Ето за какво мислех, като ходех от единия ъгъл до другия.

За един миг се видях отстрани, сякаш погледнах в дълбоко психическо огледало, което отразява не само физическия облик, но и вътрешния свят.

Не е ли смешно и глупаво, че аз, нежененият, не мога да си представя свят, населен само с ергени и стари моми и бездетни съпрузи.

Да, аз не можех да си го представя, защото той беше твърде уродлив. На моята Земя ергените, старите моми и бездетните съпрузи бяха изключение.

Ако имаше само едно или две деца на хиляди възрастни, като един вид изключение, аз щях да си представя този свят. Но той беше така невъобразим, както Земята, населена с живи кукли.

Дойдоха ми на ум стиховете на Бодлер, които бях чел на моята Земя:

Да, но тук имаше истинска драма, разиграна не от кукли, а от хора. Засега хора. Хора, на които предстоеше да се превърнат в кукли.

Реших да се запозная с живота на планетата, с историята на нейното общество, с философията на нейната култура. В библиотеката на санаториума получих необходимите ми книги. Донесох тежкия пакет в своята стая, поставих го на бюрото. Но някакво неопределено, смътно тревожно чувство ми пречеше да разтворя даже само една от тези книги и да започна да чета. Аз стоях до купчината книги, както навярно е стоял първобитният Адам до дървото на познанието, на доброто и злото, още нерешил да откъсне ли коварния плод, или да го остави да си виси на клончето.