Генадий Гор - Изваяние

— Да допуснем.

— Имате пълно право на това — разреши кореспондентът. — Вие сте създали шедьовър.

— Не обичам тази дума — казах аз. — Тя ми прилича на мазен сладкиш. Повръща ми се от разни сладости.

— Развален стомах ли? — попита кореспондентът.

— Като у всеки кандидат-гений — отговорих.

— Вие не сте кандидат. Вас без всякакъв кандидатски стаж веднага ви зачислиха към гениите.

— Вие откъде знаете?

— Знам. Всички изкуствоведи и критици го говорят в един глас. Аз бях на вернисажа. Видях какво ставаше там.

— Изкуствоведите често грешат. И тогава ги поправя времето. Страхувам се, че са сгрешили и този път. Но времето ще ги поправи.

— Да допуснем, че малко са преувеличили — съгласи се кореспондентът. — Да допуснем, че това не е шедьовър. Но, все едно, това е забележителна картина. Разкажете ми, как работихте над нея?

— Аз направих ескиз. Доста лош ескиз. И после забравих за него. Веднъж сутринта се събудих. Погледнах ескиза. А ескизът се беше превърнал в картина.

— Как така изведнъж се превърнал?

— Не знам.

— А кой знае?

— Чудото.

— Чудесата са отменени — каза кореспондентът.

— Кой и кога ги е отменил?

— Отмени ги векът. Науката. Аз разбирам, вие не искате да ме пуснете в своята светая светих, в своята творческа лаборатория. Някъде бях чел, че Чехов и Ибсен не обичали да разказват за своята работа.

— И правилно са постъпвали.

— Но вие трябва да ми разкажете нещо. Аз дойдох при вас пръв. И няма да си отида с празен бележник.

Едва сега разбрах какво беше направила Офелия.

Имах чувството, че етикет с моето обикновено и безлично име (Михаил Покровски) съм видял в италианската зала на Ермитажа на една от най-ослепителните картини от Възраждането.

Както към всяко чудо (наистина не е ли нелеп изразът, като че ли чудото може да бъде всяко), и към това не можеше да се привикне.

Аз идвах на изложбата и като се криех зад гърбовете на зрителите, с удивление и уплаха я гледах. Тя беше тук. Още тук. На платното. Още не беше изчезнала, оставяйки и мен, и публиката измамени.

Да, тя беше тук. Засега тук. Рамка или прозорец към безкрайността. А на фона на безкрайността, като влизаше в нея и отново се завръщаше, стоеше тя, като ту се преструваше на своето подобие, ту въпреки разума и законите на изкуството ставаше живот, смееща се и одушевена плът, която нарушаваше покоя на тези, които я гледаха.

Моят покой също беше нарушен. И само покоят ли? Аз чувствувах, че гледайки я, потъвам в бездънността на Вселената. Дали не чувствуваха същото и зрителите? Аз чух как дълъг и як матрос каза на същия като него дългуч-приятел:

— Знаеш ли, даже малко ми се върти главата и ми се струва, че под краката ми е празно.

— На мен също — потвърди дългучът. — Аз те разбирам.

Някакво момиче припадна. А момченце, което стоеше до майка си, изведнъж извика:

— Мамо! Мамо! Дръж ме. Тук зад прозореца няма нищо! Празнота.

Приближи се изкуствоведът-лектор и каза спокойно:

— Граждани! Това е произведение на изкуството. Бои. Линии. И нищо повече!

Да, именно. Бои, линии и нищо повече.

Неговите думи и менторският самодоволен бас успокоиха всички освен мен.

Настъпи тишина. И изкуствоведът-лектор, като посочи портрета, започна да обяснява:

— Тази картина принадлежи към портретния жанр. Нарисувана е от художника Ем Де Покровски, член на дружеството „Круг художников“. Покровски е взел участие в гражданската война, завършил е Художествената академия, бил е ученик на Петров-Водкин. В образа на „Непознатата“, навеян от известното стихотворение на Александър Блок, се чувствува силното влияние на символизма. Това влияние художникът за съжаление не е успял да преодолее и в крайна сметка то го е довело до еклектизъм. Погледнете сами. Ако образът на младата жена е решен в маниера на Петров-Водкин, който се опитва да съедини хармонията на живописта на великото Италианско възраждане с рязката декоративност и схематизъм на Матис, то фонът явно е навеян от тревожните търсения на Ван Гог, а може би и от влиянието на такива спорни майстори на испанския барок като Ел Греко. Обърнете внимание. Тревожният фон разрушава музикалната хармония на образа. Прекрасната млада жена, синтез на наша съвременница и италианска Мадона, художникът е поставил сякаш в космическото пространство, в разредена среда, където не трябва и не може да съществува нищо живо. Вие ще ме попитате: „Защо е направил това художникът?“ Наистина защо? Може би за да ни напомни, че живеем в епохата на Айнщайн и квантовата пулсация, в неуютния свят на бесните физически и психически енергии? Да, това е възможно. Но нима физическата енергия, нима светът на квантите и теорията на относителността крият в себе си заплаха за човека и човешката, истински човешката красота? Този въпрос възниква у всички, които стоят пред този несъмнено изключително талантлив портрет. Като започнем от епохата на Възраждането, та чак до Репин и Серов портретът винаги е бил опит да се проникне в същността на човека, да се предаде човешкият характер и ум. Какво изобразява художникът Покровски? Защо за фон на своята „Непозната“ е избрал бездънната безкрайност на световното пространство? Може би той е искал като известния жител на Калуга Циолковски или като английския писател Хърбърт Уелз да ни напомни, че живеем в преддверието на някакви големи и неочаквани космически откровения? Може би той е искал да ни напомни, че има други светове и друг разум? Може би…