Генадий Гор - Изваяние

Станах и се приближих до нея. Ръката й се протегна. Взех ръката й. Това беше топла, закръглена, силна женска ръка. Аз забравих, че за тази ръка няма нито срок, нито разстояние, че тази ръка може да се протегне в палеолита и да донесе оттам димяща главня от огъня, запален от първобитните хора. Забравих, че за тази ръка няма стени и няма прегради. Държах в своята ръка тази топла нервна ръка. А после се случи това, което тайно очаквах и в което не вярвах. Тази ръка се издърпа и ме прегърна.

Лицето на Офелия беше близко — близко и едновременно далече, далече.

И изведнъж отново изпитах онова отдавна забравено чувство, което изпитвах, когато летях във вакуумите на Вселената. Стаята на Коля се превърна в част от космически кораб.

Това продължи минута или две. После чух женски смях. И подът на космическия кораб, сглобен от гравитационни плочки (гордостта на техническата мисъл на бъдещите столетия), отново се превърна в дървения под на отдавна неремонтираната стая в комуналната квартира.

— Сега знаеш ли коя съм аз? — каза Офелия.

— Но нима не всички хора са обкръжени от бездънността на Вселената? — попитах аз.

— Хората не го чувствуват. Засега това не им е дадено. Но ти? Ти? На теб дадено ли ти е?

— На мен ми е дадено не само това. На мен много ми е дадено.

— И на мен нищо не ми коства да направя от теб, посредствения художник, гений.

Аз се обидих от тези думи. Взех платното и си отидох.

Чудото беше избързало. Чудото се страхуваше да не закъснее. То беше нетърпеливо чудо. И като всяко нетърпеливо чудо едва ли имаше отношение към науката и към техниката.

Не минаха и две денонощия и моят бездарен ескиз се превърна в гениална картина. Офелия ми беше направила този подарък през нощта, когато съм спал дълбоко.

Сутринта аз я видях. Тя беше на платното. Не изображение. Не! Живо прекрасно същество на фон, който беше отрязък от студения космически вакуум, къс вечна и бездънна безкрайност.

Аз станах и като не вярвах на очите си, се приближих до платното.

— Офелия! — извиках аз.

Но тя не отговори. Тя беше само част от себе си. Полуизображение. Полуживот. Подобие, непожелало да остане само подобие, но вече прекрачило през чертата, която винаги е отделяла изкуството от живота. Прекрачило и спряло се в очакване. В очакване на какво? Нима може да се случи това? Балзак вече даде отговор на този въпрос, показвайки обратната страна на неосъществимото в „Неизвестният шедьовър“.

Това също беше шедьовър. Засега неизвестен. Неизвестен никому освен на мен и нея.

Аз стоях пред портрета. Аз чаках. Какво чаках аз? Може би чаках да изчезне и платното отново да стане неясен ескиз? Тя трябваше да изчезне, подигравайки се с моето въображение и оставяйки ме измамен.

Но играта продължи твърде дълго. Аз сварих чай на електрическия котлон. Разрязах огромен месест украински домат. След това се огледах. Чудото още продължаваше. Тя ме гледаше от платното, едва присвила лявото си око и широко разтворила дясното. Стори ми се, че каза:

— Колко е часът, мили?

Но тя не беше казала това. Само ми се беше сторило. След това, оставяйки я в стаята всред губещите се в нейното съседство потъмнели, обезличени вещи, аз заключих вратата с ключ.

По стълбата се спусках като старец. Заставях се да вървя.

Влязох в бръснарския салон. Двадесет минути очаквах реда си. Най на края креслото се освободи и аз след предварителна разправия с някакъв нетърпеливец, който не признаваше опашката, седнах. Бръснарят взе металическата чаша и отиде за вода. Тогава аз като крадец скочих и избягах от бръснарницата.

Ето къщата. Ето стълбата. Ето вратата на стаята. Аз дълго не можех да се справя с ключалката. Най на края вратата се отвори.

Не, нищо не се беше променило, докато бях отсъствувал. Тя ме гледаше от платното. Точно така живо. Само че на нейното лице се беше появило друго изражение:

— Къде си ходил, скъпи?

Аз отчетливо чух нейния глас. Но тя не можеше да говори. Не можеше. Въпреки че изглеждаше жива, тя все пак беше свое подобие, а не самата тя.

От тази минута, в която я видях на платното, за мен всичко се промени. Изпълни ме някакво странно чувство, чувството на тревога и едновременно на покой. Пък и на платното беше изобразено същото: щастие и тревога. Тревожна беше бездънността — фонът, а щастието се беше сляло с живостта и красотата на нейното тясно прекрасно лице.

Аз си помислих: тя се е разделила. Половината от себе си тя беше оставила на Коля, половината беше донесла тук. Та това беше малко повече от подобие и малко по-малко от жива природа.