Генадий Гор - Изваяние

Тя погледна към мен. По посока към мен, а не в мен. Само тя единствена умееше да гледа така, тя и Венера Милоска също, за която целият свят се делеше на нея самата и нейните съзерцатели.

Тя погледна към мен. И аз веднага се почувствувах съзерцател, стоящ пред велико произведение на изкуството.

А Коля отново отвори и пак затвори своето дясно око. Затвори и отворя. Отвори и затвори.

Съдейки по всичко това, той беше изцяло в нейните мраморни ръце. Мъж под чехъл! А отгоре на това иска да стане велик учен.

Мимическата сцена продължи толкова, колкото продължава паузата на сцената на любителски спектакъл, когато изпълнителят или изпълнителката са забравили своята роля и чакат суфльорското подсказване.

Но невидимият суфльор мълчеше.

— Защо си дошъл? — попита Офелия.

— Първо, за да ви видя и да се информирам за здравето ви. И, второ…

— Не обичам тези „първо“ и „второ“. В твоя век не се изразяват така.

— В моя век ли? А нима той не е и твой?

— Замълчи! Ти не трябва да се докосваш до тази тема. Я го виж ти, Ахасфер!

— А с какво съм по-лош от Ахасфер?

— Ахасфер не е ходил на жактовски събрания, не е прал мръсни чорапи в легена, не е бил абониран за списанието „Бегемот“ и не е рисувал посредствени картини, подражавайки на постимпресионистите.

— А ти откъде знаеш, че Ахасфер не е прал мръсни чорапи? Да не би да си била там?

— А защо не? Аз съм негова роднина. Ние и двамата сме митове.

— Митове! — казах аз. — Митовете живеят в съзнанието на хората и върху страниците на книгите. А ти? Погледни се. На лявата буза имаш сажда от примуса. А твоите бивши мраморни пръсти са се напукали от миенето на съдове. Ти си бивша богиня. Ето коя си ти. Отменена Венера, Мнемозина в оставка. Евридика, която скоро ще обвинят във вредителство.

— Замълчи, моля те! Замълчи!

Тя явно беше развалила характера си в тази комунална квартирка. И ще настъпи време, помислих аз, когато тя ще забрави, че е книга. И тогава какво ще стане с Коля, с мен и главно с нея?

Изглежда, тя още не се беше отучила да чете чужди мисли, като проникваше през чуждото чело толкова леко, както през чуждите стени. И отгатвайки за какво се тревожа, побърза да ме успокои:

— Виждам, че ти е омръзнало сред художниците и картините и ти си затъгувал за бъдещето, което някога беше твое минало и скоро ще стане твое настояще.

— Сред картините ли? — възразих аз. — Напротив, аз искам да нарисувам твоя портрет за моята персонална изложба, която урежда политехнически институт.

Сърдитото и недоволно лице на Офелия едва-едва се разведри.

— Отучила съм се да позирам — кокетно каза тя. — Пък и не съм уверена, че ще ти се удаде. Ти рисуваш в прекалено ескизен маниер. А ескизният маниер, заимствуван от импресионистите, е годен да хване явлението и веднага да го изпусне, сякаш това е слънчев лъч. Не, недей да спориш. Моля те, недей да спориш с мен, класицизмът ми е по-близък.

— Та аз ще те нарисувам в класически маниер. Студено. И даже малко академично. Устройва ли те? Ако те устройва, утре ще дойда. Определи удобен за теб и за Коля час.

— А какво общо има Коля с това? — попита тя.

— Аз не искам да преча никому.

Тя определи часа. И аз си отидох. На двора видях двете старици, които чудно приличаха една на друга. Двете носести старици, слабограмотни, незнаещи, но запознати с това що е време и по-добре от Айнщайн.

— Здравейте — казах аз. — Аз съм кореспондент на „Вечерная газета.“ Ако имате време, разкажете ми, моля ви, къде сте били?

— На пазара бяхме — хорово отговориха те, — на Андреевския пазар.

— Разбирам. На пазара. Но в какво време?

— Сутринта.

— О, не! Не ви питам за това. Аз искам да знам как успяхте да попаднете в онзи Петербург…

— В кой Петербург?

— Е в онзи. Вие сами знаете в кой — казах, като изведнъж понижих глас.

Стариците също понижиха глас.

— На пазара бяхме. Сутринта. Купихме картофи. Зеле купихме. Копър. И три луковици.

— А кога! Кога?

— Сутринта. Когато портиерът премиташе двора.

— Но и тогава портиерите също са премитали дворовете. На пазара също е можело да се купи зеле, копър и три луковици. Колко платихте за трите луковици?

— Петнайсет копейки платихме.

— А-ха! А-ха! — заплаших ги аз с пръст. — Говорете истината, не бива да ме лъжете. Аз съм кореспондент. Тогава цените са били други.

И аз извадих от страничния джоб бележник и го разтворих. Като видяха разтворения бележник и тънко подострения молив, стариците направиха крачка назад. Те отстъпиха още една, още две крачки, само няколко нестабилни старчески крачки, за да има между тях и мен поне мъничко разстояние.