Генадий Гор - Изваяние

— Сега питам не за криминалния отдел, а за себе си. Струваше ми се, че това е сън.

— И на мен ми се струва така понякога. Но прецени сам, нима може сънят да продължи два и половина месеца?

— По-леко ми е да допусна, че съм изпаднал в летаргия, отколкото да призная, че съм бил тунгуско богче.

Така започна и така премина техният първи ден след завръщането от пътешествието им.

А след първия настъпи втори, трети, четвърти. Коля отново се потопи в това, което в делничния живот, в живота без големи и значителни събития ние обикновено не забелязваме. Наричаме го с безличните думи: неделя, декада, месец.

Впрочем не изпитват ли същото всички хора, завърнали се в къщи в привичното и отдавна определено устройство на живота от интересна командировка или отпуска?

Отпуска? Ето че се намери въртящата се на кранчето на езика дума, зад която можех да скрия себе си и Офелия от твърде любознателните приятели и съседи.

— Бяхме в отпуска — казваше Коля на всички, които се интересуваха от неговото отсъствие.

— Заедно с жена си?

— Да. Заедно с нея.

— На юг?

На този въпрос Коля отговори малко по-неопределено.

— Да. Не. Всъщност какво се смята днес за юг? Попътувахме по разни места. Къде с влак. Къде с талига. Къде пеша. Никъде не се спирахме за по-дълго.

— И останахте ли доволни?

— Да. Много. Смяната на впечатления така освежава.

А когато Коля оставаше насаме с Офелия в малката стаичка, той отново започваше да прави равносметка. Равносметка на какво? И защо?

— Мит? — питаше той Офелия.

— А какво е това мит? — отговаряше на въпроса с въпрос Офелия. — Как разбираш ти смисъла на тази многосмислова, ненапълно разгадана дума?

— Ти искаш да ти отговоря така, както отговарях на своите екзаменатори, приличащи на чеховски интелигенти, когато държах изпит за бог на информацията.

— Дори и така. Впрочем ти би могъл да отговориш на моя въпрос, без да се навираш в двадесет и първия век. Нима е трудно за такъв начетен като теб аспирант?

— Митът това е измислица, станала реалност в съзнанието на хората. Например Дон Кихот, Пикуик, княз Мишкин или Фауст. В действителност те не са съществували. Но това обстоятелство не им пречи в известен смисъл да бъдат по-реални, отколкото милиони хора, които някога са съществували, но не са оставили никаква следа в паметта на поколенията, на историята. Да, това е особена реалност — не материална, а духовна.

— Отговаряйки ми, ти отговори и на себе си. Това, което беше станало с теб, също е особена реалност. Но аз нищо няма да съумея да ти обясня. Аз мога да премина през стени и през векове, но ще се проваля на всеки изпит, както едва не се провалих, когато ме викаха в криминалния отдел по делото на тези старици.

— Добре, че стариците се появиха. Аз всеки ден ги виждам на стълбата.

— Появиха ли се? Не те се появиха, а аз буквално ги измъкнах за косите от първата половина на деветнайсетия век. Да не мислиш, че беше толкова просто? Първо, те там се бяха устроили добре и се чувстваха като у дома си. Едната продаваше семки на Сенния пазар, а другата се беше оказала по-предприемчива и беше започнала да дава под лихва пари на обеднели студенти и разорени дворянки. Преди да ги доведа тук, аз намерих документи за техните съмнителни занимания и сега ги държа в ръцете си. Сега са меки като коприна и не ме наричат другояче освен своя благодетелница. Добре, че не извикаха тебе при следователя в криминалния отдел. Ти не би успял да го омагьосаш с думи, както съумях аз. А сега стариците са на мястото си. И делото за тяхното изчезване е прекратено. Те заявиха, че са били на село в отпуска. Хубава дума е „отпуска“. Жалко, че се е запазила само до края на двайсетия век. А после е станала архаизъм, както думите: „търговец“, „подлец“, „аферист“, „вълшебник“, „гара“, „гора“, „кръстница“, „сватба“, „звънар“, „фенер“, „злодей“, „крадец“, „мор“, „каляска“, „кон“, „веранда“.

И тя започна да изброява думите, които бяха отмрели в XXI и XXII век или бяха изменили смисъла си. Странно, но, изглежда, това й доставяше някакво особено удоволствие, не съвсем понятно за Коля. Та тя гледаше и думите, и хората, като мислено сравняваше тяхната тленност и относителност със своето абсолютно същество, неподвластно на законите нито на времето, нито на пространството.

Два или три пъти Коля я беше видял в обществото на двете старици. Стариците, оглеждайки се настрани, й разказваха нещо тихо. Дали не говореха за своето пребиваване в Санкт-Петербург през първата половина на XIX век? На лицата им се беше изписало изражението за съпричастност към голяма тайна, товарът на която удовлетворяваше тщеславието им на клюкарки и сплетници и едновременно ги измъчваше със своята неразгадана тежест. Та нали те, вродените свидетелки, страстно жадуващи за всичко скрито и тайно, изведнъж се бяха оказали не само свидетелки, но и участнички в чудото. И чудото се беше оказало не много продължително. Чулото беше свършило като сеанс на ням филм в кино „Форум“. Бяха им взели чудото и те отново се бяха оказали на стълбата, притежаваха чуждата и свои тайна, но нямаха право да я разкрият. Техните дълги езици се измъчваха в плътно затворените устни-касички. И това навярно беше истинско мъчение за тях. Нито гък. Никому! Нито на домоуправителя, нито на съседите. Ни звук! Иначе тази магьосница отново ще ги отнесе и този път не в царския Петербург с лакирани карети, а в дън земя, в огъня, в блатото, в нощта, където няма нищо, в мъглата на бездънния кладенец. Те се запознаха с вълшебното майсторство на Офелия и прехапаха своите дълги езици.