Генадий Гор - Изваяние

А шаманът все изброяваше и изброяваше прегрешенията ми, желаейки да прехвърли цялата отговорност върху мен.

Когато най на края се умори и се стовари върху наровете, в шатрата настъпи тишина. Но тази тишина не ме радваше. Аз бях почти сигурен, че рано сутринта, в часа, когато стопанката на шатрата започне да разпалва огъня в огнището, за да завари в черното котленце гъстия пресован чай, шаманът ще изпълни своите заплахи и ще ме хвърли в пламтящия огън. И това ще бъде доста банална гибел, неотбелязана в никакъв летопис, гибел, за която човечеството нищо няма да разбере.

Шаманът силно хъркаше, поставил ръка с отхапан палец на своята спяща съпруга. Настъпи нощта, която се оказа последната моя нощ в стана.

Аз чух лая на кучетата. Кучетата явно лаеха срещу някой страничен, чужд. После се чуха крачки. В шатрата влезе Офелия и тихо каза:

— Мълчи, ако не искаш да попаднеш в огъня като твоите бездарни предшественици.

Дочуха се леки женски стъпки. Скръцна подова дъска. Вратата се отвори. Влезе Офелия, в едната си ръка държеше меден чайник, а в другата тиган, в който съскаха яйца на очи. Тези яйца на очи върху съскащия тиган, непоклатими като негодуващия глас на съседката, служеха за ярко опровержение на това, за което се разказваше в предходната глава.

Острият интелект на Коля трескаво работеше, за да прехвърли логическо мостче между яйцата в тигана и поведението на шамана, останал… Къде? На дъното на съня или в невъзможната, действително загадъчна действителност?

— Ставай! — каза Офелия. — Аз няма да отида да подгрявам чая. Ти чу ли какво говореше съседката?

— Нещо за примуса. За това, че много пуши.

— Ако беше само за примуса. За стариците говореше.

— За какви старици?

— За онези двете, които дежуряха на стълбата. Изчезнали. Никой не знае къде са. От криминалната милиция идвали. Търсят ги.

— А какво общо имаме ние с това?

— Тя, тази клюкарка, смята, че ние имаме нещо общо с тази работа. Държали сме се подозрително. Нанякъде сме били изчезнали. И нашето изчезване съвпаднало с изчезването на двете старици.

— Но ние нали се върнахме.

— А стариците ги няма. Къде са те?

— Почакай! Почакай! Къде бях видял стариците? На „Садовая“ ги видях в гоголевския Петербург, когато бях колежки асесор. Даже гадаех как са попаднали там. С твоя помощ ли?

— Не! Не! Ти не ме забърквай в тази работа. Не ме забърквай, за бога! Аз нямам никакво отношение към това.

— Но това имаше ли го, или не го е имало?

— Не ме забърквай в тази работа.

— В каква работа?

— Изчезнали са двете старици. С това сега се занимава криминалната милиция. А как ще обясним своето отсъствие ние?

— А нима ние сме отсъствували?

— Ти как мислиш? Нямаше ни два и половина месеца. Ако започнат да ни разпитват, какво ще отговориш, как ще обясниш?

— Аз не умея да лъжа. Ще кажа това, което е било.

— Но ти самият не си уверен, че то е било.

— А ти уверена ли си?

— Аз не искам да отговарям на този въпрос. Не желая!

— А какво ще стане със стариците? Та аз ги видях. Как са попаднали там?

— Навярно са ни следили. Били са на много близко разстояние. А аз не съм забелязала.

— А не може ли да се върнат оттам?

— Трудно. Но, разбира се, е възможно. А ако се върнат, как мислиш, дали ще мълчат?

— Не мисля. Те са клюкарки.

— Ето за това те и моля — не ме намесвай в тази работа. Сядай по-добре да ядеш яйцата. А да притоплям чай няма да отида. Той изстина. Но кракът ми няма да стъпи повече в тази кухня. Тя казва, че аз съм погубила тези старици, и не говори, а крещи. Прозорецът е отворен. И цялата къща слуша.

— Но почакай, не се горещи. Хората живеят в банален свят, където всичко е подчинено на законите на логиката и здравия смисъл. Криминалната милиция нека си търси изчезналите старици. Затова е и криминална милиция. А ние какво общо имаме с това? В малко ли неща може да ни обвини квартирната клеветница!

Казвайки това, Коля седна да яде яйцата. В главата му се мярна мисълта, че не е ял много дни, и не само не беше умрял от глад, но даже като че не беше отслабнал.

Той погледна в огледалото и огледалото потвърди, че той никак не се беше променил.

— Ти казваш — попита той Офелия, — че ние сме отсъствували два и половина месеца. А къде сме били?

— Защо ме питаш за това?

— Искам да знам истината.

— А за какво ти е да я знаеш? Все едно, научно ти няма да можеш да я обосновеш. А след като не е обоснована научно, каква истина е тя? И кой ще й повярва? Мислиш, че в криминалната милиция ще повярват?