Генадий Гор - Изваяние

Нито вие, нито аз бихме могли да отговорим на този въпрос.

Тя ме превърна в цепеница, при това запазвайки съзнанието ми, от което тази цепеница, изглежда, никак не се нуждаеше.

Това съзнание ми помогна да осъзная ситуацията. Ситуацията беше най-непредвидена. Цепеницата вършеше работа. Тя се намираше в ловките и силни ръце на шамана. С един остър нож той изряза от дървото своето несложно, плосколико богче.

„Какво прави с мен жестоката Офелия? — помислих аз. — Преди половин час бях поет в големия град. А сега, даже е срамно да се каже, борова цепеница, суров материал в ръцете на неграмотен човек, някакъв полудивак.“

Но неграмотният човек-полудивак, неучил никога в Художествената академия, се оказа талантлив скулптор. Работата вървеше доста бързо. Цепеницата се превръщаше в бог на тайгата, както си въобразяваше шаманът или в идол, както си мислех аз, без да подозирам, че в един момент идолът ще се окаже истински бог.

Стърготините летяха на всички страни. И по движението на ножа, и по удовлетворения поглед на тесните, гледащи като през цепнатинки очи на шамана аз започнах да се досещам, че у цепеницата вече са се появили лице с нос, уста и очи, също така тесни като на жреца. Ако нямах очи, то как щях да видя жреца, неговата вонеща на еленово месо ръка и ножа, който така бягаше по дървото и се впиваше в неговата миришеща на борова смола плът.

Когато свърши, шаманът постави мен — дървения идол (а може би и истинския бог) — в ъгъла на покритата с брезова кора шатра и започна да се моли. Той произнасяше думи, смисълът на които ми беше понятен отчасти. Това беше не само молитва, това беше разговор с мен, откровен разговор. Наистина аз мълчах, но той говореше заради себе си и заради мен. Той ме молеше да бъда доброжелателен към него, към неговата жена, към неговото малко племе, което пропиват с водка и ловко мамят брадати алчни търговци, пробутвайки в замяна на ценните кожи всякакъв негоден боклук.

Шаманът ми се оплакваше от търговците и от някакъв чиновник Авдей Иванич, който също искаше кожи, но в замяна не давал нищо, даже никому ненужни парцали.

Шаманът ме молеше да накажа чиновника, като му донеса за подарък малка беда (голяма беда той не пожелаваше дори и на врага си), и заедно с това да накажа търговците за тяхната алчност, но също не прекалено строго, защото те имат жени и деца, а децата не трябва да бъдат обиждани.

Думите на шамана и неговите желания бяха справедливи и аз почувствувах към него симпатия, въпреки че беше шаман и разнасяше навсякъде мрак и суеверие. „Изглежда, и сред знахарите се случват понякога порядъчни хора“ — помислих аз, много загрижен от молбите на шамана.

Едва ли без помощта на Офелия бих могъл да изпълня всички тези молби, но Офелия не беше наблизо. Тя се криеше някъде. И ако в града беше лесно да я намеря, като обхождах градините и градинките и се вглеждах в лицата на псевдоантичните статуи, то тук не беше град, а тайга и тя можеше да се скрие от хората, като се превърне в храсталак, в звяр или в камък.

Изброявайки всички молби и желания, шаманът ме помоли да не ги забравям. Той каза, че моят предшественик, плосколик бог, също изрязан от него от бор с острия, добре наточен нож, страдал от изключителна разсеяност и затова бил хвърлен в огъня. На кого му се иска да има бог, невнимателен към молбите на хората, чиято съдба зависи всецяло от него.

Гласът на шамана стана заплашителен и от тесните му цепнатинки косо ме гледаха очичките му, които изведнъж станаха хитри като на младенец, който се опитва да измами баща си или майка си.

Изплашиха ли ме думите на шамана? Като че малко ме изплашиха. Аз бях изрязан от сухо дърво и образно си представих как ще горя.

След като се помоли, шаманът реши, че съм гладен, и намаза устните ми с мечешка мас. Почувствувах се не на себе си, като че ли мечок беше облизал лицето ми с лепнещия си хлъзгав език.

В шатрата беше тихо. В огнището гореше огън, в това същото огнище, където беше изгорял моят предшественик, несправил се с трудните задължения на бог. Щеше ми се да узная какво има зад пределите на жилището, но макар и да бях бог, не умеех да виждам през стените, съшити от брезова кора, поставени на рамка от здраво завързани с ремъци прътове.

Миризмата на дима приятно гъделичкаше ноздрите. Миришеше на еленово месо, печащо се на горещите въглени. Шаманът отиде някъде. И аз чувах само покашлянето на неговата суховата жена, тя шиеше чорапи от еленова кожа с дебела костена игла, през ухото на която беше вдяната здрава като ремък жила.