Генадий Гор - Изваяние

Аз вече споменах: с всяка крачка моето същество ставаше все повече мое, загубвайки свойствената на майора увереност в стабилността на света, къс от който беше той самият.

Ритъмът на живота пак започна да прилича на сън. Улиците, по които вървях, ми се струваха призрачни. Изглеждаха ми декорации, слепени с късове от реалното минало, и поради това още по-химерични и неправдоподобни.

Що се касае до Лятната градина… Лятната градина беше действително по-млада с цели сто години. Дъбовете и кленовете сега бяха значително по-тънки и по-изящни, отколкото когато ги оставих на това място, навивайки с помощта на Офелия часовника си със сто години назад. Само статуите изглеждаха същите. Коя от тях беше Офелия? Бях забравил това. А лицата на всички статуи бяха еднакви.

За щастие в градината нямаше много хора. Няколко бавачки с децата. Млад французин-гувернант с момченце. Пийнал чиновник с орден, сякаш от картина на Федотов.

Като прикривах лицето си с кърпата, аз се приближавах подред към всяка мраморна статуя и шепнех:

— Офелия! Офелия! Чуваш ли ме?

Но нито една статуя не откликна на моя зов, страхувайки се може би да не привлече вниманието на публиката. Те всички бяха еднакви, всички неподвижни, скрити от мен в своя мъртъв мраморен свят.

И ето че усетих мъката на самотата и изоставеността, каквато дотогава никога не бях изпитвал в такава силна степен. Теглеше ме към къщи. Но къде беше моята къща? Майор Ковальов живееше на „Садовая“, изглежда, в близост до Вознесенския проспект. Но в чий дом? Аз си спомних думите, които той обичаше да повтаря: „Квартирата ми е в «Садовая»; само попитай тук ли живее майор Ковальов — всеки ще ти покаже.“

С труд се добрах до „Садовая“ и попитах две старици, които клюкарствуваха до къща, боядисана в яркосин цвят:

— Кажете, моля ви, къде живее майор Ковальов?

И изведнъж познах стариците. Това бяха същите онези старици, които живееха в моя дом на Василевския остров. И те също ме познаха, въпреки моя колежо-асесорски облик.

Как бяха попаднали в XIX век? С трамвая ли бяха пристигнали? Но тук още не е прекарана нито една трамвайна линия. Внезапно усещането, че съм затворен в някакъв странен, приличащ на лош сън свят, ме застави да се облея със студена пот.

Стариците бяха същите и аз бях същият. Но светът беше гоголевски. И все пак това не беше на сцената на театър, а в действителност.

Да, това наистина беше „Садовая“, но тя беше по-млада от тази „Садовая“, която аз познавах.

И само двете старици не бяха нито по-млади, нито по-стари.

Те стояха мълчаливи.

Аз се огледах, чувайки нечии крачки. Към мен идваше кварталният.

Като напуснах Петербург през първата половина на XIX век (разбира се, с помощта на мраморната статуя, която бързичко и умело омагьоса и себе си, и мен), къде се оказах аз? Може би в къщи, на Василевския остров? О, не.

Очакваха ме други приключения и метаморфози. В духа на романите на XVIII век, този век, към чиято култура Офелия имаше голямо пристрастие.

Тя ме превърна в поет. Но едновременно аз бях не само поет, но и гора.

Тук, разбира се, имаше голямо отстъпление от традициите на XVIII столетие, първо, по посока на късноовидиевата античност, и, второ, по посока на Хлебников и Джойс, които поставяха пред себе си подобни експериментални задачи, но за разлика от нашата вълшебница не в живота, а само на хартия.

Моето същество дотолкова се пропи с природа, че стана своего рода кентавър, полугора — получовек.

Разбира се, става дума не за външния ми облик. Всичко това протичаше вътре в мен. Аз чувствувах, че съм гора и едновременно млад човек. Овидий на XX век. Никой от моите роднини и познати (освен самата Офелия) не подозираше двойнствеността на моето удивително съществование. Но тези, които четяха моите стихове, чувствуваха, че с тях разговаря гората, като превръща думите в клони, в птиче чуруликане, в тропот на бягащо еленово стадо, в сини облаци, отразени в прозрачната вода на горска река.

Тук съм принуден да направя кратко отстъпление от хлебниковско-рилкиевско-джойсовската тема, което се касае само до моята персона и няма отношение към очовечената природа. Офелия всъщност ми беше предоставила малка почивка след едни преживени от мен изпитания, предшествувани от други още по-трудни.

Но да се върнем към гората, с която аз бях свързан съвсем не с тази връзка, с която могат да се похвалят дърварите, салджиите, ловците на всякакъв вид горски и речен дивеч.