Генадий Гор - Изваяние

Та нали той (действително няколко години по-късно) извая от думи сякаш от плът колежкия асесор Ковальов, който обичаше да се нарича майор.

Колежкият асесор Ковальов — това беше моята втора роля, която ме застави да играя Офелия и също не на сцената, а в конструирания от нея свят, който едновременно напомняше и сцената, и живота. Ковальов, както е известно, живееше на „Садовая“ и ходеше на Вознесенский проспект при бръснаря Иван Яковлевич, за да се приведе в този стегнат вид, който подобава на годеник, търсещ богата невеста.

В същност моето ново битие, битието в облика на майор, започна в този момент, когато бръснарят Иван Яковлевич (фамилията му е загубена и даже на фирмата му, където е изобразен господин с насапунисана буза и надпис „И пускат кръв“ — не беше показано нищо повече), когато Иван Яковлевич с миришещи на лук и пресен хляб пръсти хвана носа ми и започна ловко да движи бръснача на съвсем близко, заплашително разстояние от този изключително необходим предмет.

В огледалото се отразяваха гърбът и тилът на Иван Яковлевич и нечия насапунисана физиономия, едновременно съвършено чужда, странична и в същото време като че ли сляла се с моята.

В гимназията нерядко ми се случваше да участвувам в любителски спектакли и да залепвам под носа си мустаци. Преди да изляза на сцената, аз се поглеждах в огледалото, всеки път с измамната надежда да видя вместо себе си някого другиго, вълшебно всмукал в себе си цялата моя сивичко-банална личност с всичките й подробности.

Не ставаше ли сега точно това с помощта на мазилото, ръцете и замъгленото огледало, което отразяваше моята или чуждата физиономия? Всичко ставаше като насън, където няколко образа и съзнания се сливаха, преследвайки някаква своя неясна за спящия цел.

Но скоро ми стана ясно, че твърде забавеният ритъм на времето едва ли би могъл да съответствува на по-бързото темпо на съня и освен това в миришещите на лук пръсти на бръснаря и докосването на бръснача до бузата бяха детерминирани в къде-къде по-силна степен, отколкото в неустойчивите възможности на бълнуванията или съновиденията.

Пръстите на лявата ръка на Иван Яковлевич все по-здраво и по-здраво стискаха моя нос, докато в това време дясната му ръка не по-малко реална, отколкото лявата, покриваше брадата ми със сапунена пяна. Темпът на времето беше по-забавен не само като за сън, но и даже за наяве в XX век, когато ръцете на бръснаря бързаха, подгонвани от опашката, която седи в залата и се стреми по-скоро да отбие порядъчно прозаичния и делничен ритуал.

Не, съдейки по това, с каква бавна, истински артистична страст Иван Яковлевич насапунисваше бузата ми вече за втори, ако не за трети път, обредът още не беше загубил дори частица от своята значителност, което свидетелствуваше, че човечеството беше със сто години по-младо и умееше по-благоговейно да се отнася с достиженията на цивилизацията.

Когато бръснарят най на края завърши своето свещенодействие над лицето на колежкия асесор и като се отдалечи на две крачки започна да гледа своята работа, както художникът гледа току-що завършената картина, аз за част от секундата почувствувах несъвпадението си с тази личност, която от самия начален ход на събитията беше вплетена в тъканта на друга, чужда епоха.

Вместо себе си в огледалото аз виждах солиден господин в костюм, сякаш взет под наем от театралния гардероб, и физиономията на този господин (синтез от наглост и смущение), повторена от отражението, също оценяваше работата на майстора, действително не толкова удовлетворена и много по-придирчиво. И изведнъж аз чух гласа си, излизащ от вътрешността ми, но съвсем несвойствен за мене — господарски, нисък, игрив, с покровителствени нотки:

— А не ме ли одраскахте, Иван Яковлевич, като миналия път? И защо от пръстите ви излиза прекалено неделикатен мирис?

След това ръката на колежкия асесор (моята ръка) бръкна в джоба за портфейла.

И тук се случи това, което понякога се случва на провинциалната сцена или в любителски спектакъл. Актьорът за минута беше загубил нишката, която го свързваше с образа на персонажа в разигравания спектакъл.

Моето „аз“, разбира се моето, а не азът на Ковальов, забрави колко плащат за бръснене в първата половина на XIX век.

Аз или колежкият асесор (същият този майстор), в тези минути по-скоро аз, отколкото човекът, свикнал да се бръсне при бръснаря на Вознесенский проспект, стоеше с разтворен портфейл, като се стесняваше да попита бръснаря колко му се полага за изпълнената работа, сякаш Иван Яковлевич можеше да заподозре, че пред него не е колежкият асесор, който изискваше от всички да го наричат майор, а неизвестно същество, неумело изпълняващо своята роля.