Генадий Гор - Изваяние

Тя толкова упорито настояваше за това време, сякаш то беше точка от този договор с Хронос, който тя непресметливо и лекомислено беше подписала, без предварително да се посъветва с опитен юрист.

И ето аз се бях превъплътил в инфантилния глупак, мамейки Гогол, и което е още по-безнравствено — бедната майка. Истинският глупак беше пренесен извън скобите на времето и превърнат в някакъв незначителен предмет, край който се плъзга невнимателното око на слугите, оправящи големия господарски дом с множество стаи, напълнени с вещи. Може би беше по-добре това идиотче да си останеше предмета, в който го бяха превърнали, за да пробута вместо него мен. Но тогава щеше да ми се наложи да остана вечен дубльор, подменяйки него — не е ли прекалено висока цената за това, — да виждам Гогол, скоро оставил тази съвсем съмнителна и малко подходяща за неговата природа длъжност.

Но по онова време Гогол все още идваше, като отдаваше за неголямо заплащане и времето, и енергията си, всичко, което впоследствие човечеството беше оценило толкова високо, защото никога не знае предварително от кого ще излезе гений и заставя непознатия гений да се занимава с унижаващо неговото човешко достойнство дело.

Но в същност нямаше на света такова дело, което да не подхожда на Гогол. И даже тези противни часове и минути, когато седеше срещу нещастния глупчо, развличайки го с картинки и междуметия, Гогол умееше да изпълня със смисъл. Тези часове и минути се превръщаха в напрегнато като музика битие, приличащо по нещо на най-добрите сцени на Майерхолдовите спектакли.

Ако някой би могъл да спре времето, както го беше спрял Гогол в „Мъртви души“, изземвайки своите дивно-пластични герои от епохата и пренасяйки ги във вечността… Моето „аз“, причудливо слепено с „полуазът“ на нещастния син на Александра Ивановна, пробивайки през полусумрака на неговото полусънно съзнание, се опитваше с всичка сила здраво да хване мигновението и ако и да не го спре, то поне в краен случай да го задържи. Не се ли чувствува така нашето съзнание в затихналата кинозала, когато на пробляскващия екран се появява фигурата или лицето на героя от филма, с когото се е сляло битието на актьора и при това се е сляло така вълшебно.

Гогол играеше самия себе си. Ето той се спря пред голямо огледало и се огледа в него, забравяйки, че може да има свидетели на тази насмешлива среща със себе си. Той направи гримаса на собственото си отражение в огледалото, след това, като надяна на подвижно-хумористичното си лице неподвижната маска на домашен учител, с характерната си походка на човек, прекрачващ през само нему виден праг, тръгна вече на по-малко приятната среща с мен.

Той седна зад масата, отделяща го от мен. Минута или две тежко въздишаше и се секнеше, като с усилие на волята се заставяше да приеме ситуацията, в която трагичното беше слято с комичното почти така органически, както в неговите още ненаписани повести.

Пред него стоеше предмет в обвивката на юноша. И той, Гогол, трябваше да извърши чудо. Но чудото не му се удаваше и това го измъчваше, както впоследствие го измъчваше необходимостта да чете в университета лекции по световна история като отплата за присвоеното му звание и длъжност на адюнкт.

Как ми се искаше да му помогна, но не смеех, помнех за предупреждението на Офелия и се боях да не остана завинаги в този станал ми толкова скучен господарски дом.

Гогол показваше поредната картинка и вече не с весел и жив, а с някакъв отсъствуващ глас говореше:

— Това е котка, котка.

Но думата не пораждаше в главата на неговия ученик образи. Аз мълчах, като наблюдавах как на лицето на неудачния педагог се изписваше отчаяние.

— Мен скоро ще ме изгонят оттук — каза Гогол, толкова тихо, че да не могат да го чуят и стените.

Времето вървеше. До определен момент му заплащаха, но трябваше да мисля не само за Гогол, а и за себе си. Човек рядко бива доволен, даже когато се изпълняват неговите заветни и неизпълними желания. На мен ми беше досадно, че един от най-гениалните писатели, творецът на най-изтънчените и смели художествени концепции, разговаря с мен само с помощта на междуметия като с кон или куче. Заради това ли рискувах да наруша узаконите на физиката, за да стоя като истукан, без да смея за нищо да попитам този, който толкова малко беше успял да разкаже за самия себе си и за своята тайнствена връзка със същността на думите, от които можеше да вае като бог и живото, и мъртвото.