Генадий Гор - Изваяние

Не беше ли тя сестра на „Калевала“ и „Хаявата“, роднина на „Илиада“ и „Одисея“. Но как песента (дори приказно-епична) бе могла да се превърне в жена, в същество, което се намираше в една точка на пространството, макар и да разбъркваше столетията толкова леко, както се бъркат карти? Да, същество (другояче не може да се каже), което умееше не само да се смее и да плаче, но и да докосва с пъргави пръсти клавишите, да печата на машина. Та тя черви устните си с червило, купено с парите, икономисани на пазара, където все още можеше да се пазариш, а не само да стоиш с чек, очаквайки времето, когато вълшебният чек ще се превърне в масло, яйца или колбас.

Докосвайки се до нея, държейки я на коленете си, приближавайки устните си към ухото или бузата й, Николай чувствуваше прелестта на женската плът, но усещаше също с някакво шесто или седмо чувство, че това сякаш завършено същество не свършваше тук, в тази малка жалка стаичка, а се пренасяше в безкрайността. Това противоречие между край и безкрайност буквално побъркваше Коля и за да намери общ език с логиката на баналния живот, умът му неволно прибягваше към софизъм, стараейки се да измами или действителността, или себе си. Нали всяко живо същество, разсъждаваше той, особено женското, се състои от две половинки: от себе си и от времето. Нали всички ние сме свързани чрез хиляди нишки със случая и с еволюцията, и тези нишки водят едновременно и в миналото, и в бъдещето.

Но коя е тя? Ако живееше в XVIII век или по-рано, щеше да му бъде по-лесно да отговори на този въпрос. Тогава все пак са вярвали в дявола и даже в това, че той може да се превърне в жена, за което много красиво разказва старинната фантастична повест „Влюбеният дявол“.

Можеше ли Коля да вярва, че времето е обратимо и че Офелия се беше появила, както беше слушал по-рано от един неин познат, направо от XXII век, минавайки през XXI, където книгите още не се превръщаха в момичета или в електронни богини, способни съвсем по хлебниковски да преминават от векове във векове и даже да се регистрират в гражданското?

Коля размишляваше, докато тя пържеше кюфтета в кухнята. После се чу женски вик и след него друг още по-силен. Изглежда, започна обичайният квартирен скандал. Някой чупеше съдове, чуваше се тъжният стон на парчетата. След това вратата на стаята се отвори, Офелия се втурна цялата зачервена с треперещи от плач устни.

— Само си помисли! Тя ме нарече вещица! И ми хвърли кюфтетата на пода заедно с тигана.

— Кой?

— Че кой друг? Халатова! Крещи, че тя е жена на бивш пролетарий. Като че ние с тебе сме буржоа или служители на култа.

Коля гледаше Офелия. Тя ли беше това? И как да свържеш чудото, което допреди малко твореше от думи, с този скандал в кухнята?

Квартирният скандал отшумя, отгърмя и замлъкна за величайшо огорчение на двете старици, които изскочиха от своите квартири на стълбището, за да разберат коя ще излезе победителка — боевата, гласовита и зъбата Халатова, жена на частника от кооперативната обувна работилница „Анри Барбюс“, или тази с непроизносимото име, която до неотдавна се молеше на своя фински или естонски бог и продаде този бог за нова рокля и чорапи, подписвайки с интелигента.

Да, скандалът замлъкна твърде бързо. Изглежда, интелигентът засрами своята финландка и страхувайки се от другарския съд, се извини от нейно име. Скандалът стихна и в квартира №16 настъпи тишина.

И в тази тишина Коля отново слушаше, потъвайки в бездънната стихия на времето, в горите, където индийци проследяваха зверове и нареждаха песни, в които птичето чуруликане и чукането на брадвата, плачът на детето и любовният говор се съединяваха в една мелодия с шума на дъжда и шепота на листата. От доколумбовите гори, минавайки столетията, тя го водеше във века, където всички градове бяха станали покрайнини на един световен град, заел цялата планета и прокарал улици под океана. Светът беше твърде гъсто населен, но хората не забелязваха това. Пренаселеността и теснотията, както е известно, се издържат много по-лесно във влака и трамвая, отколкото в квартирата. А светът се движеше и нищо не стоеше на място, даже градините и къщите, скамейките и статуите. И това непрекъснато движение примиряваше човека с капризите на случая, заставил го да се появи на бял свят във века на подводните улици и надводните градини, а не в удивителните хилядолетия, когато дивите гори са пеели своята горска песен и реките са разговаряли с човека на епическия език на Омир или „Слово о полку Игореве“ 8 8 „Песен за похода на Игор“ — едно от най-известните произведения на древноруската литература от неизвестен автор, възпяващо похода на княз Игор срещу половците през 1185 г. — Б.р. .