Генадий Гор - Изваяние

Детството на човечеството! Нея я теглеше натам и тя го предаваше с думи, които изведнъж ту немееха като неолитна нощ, ту се превръщаха в река, затворена в кънтяща каменна пропаст, където хиляди години непрестанно гърмеше гръм и речното ехо разнасяше шума и звъна на падащата от скалите вода, която веднага попадаше в руслото, притиснато от други скали. Кой говореше сега? Тя ли говореше, драскайки трета клечка о навлажнената кутийка, за да си запали цигарата, или пееше самата река, провирайки се през облаците и камъните с намерението да се превърне в жена, в най-загадъчното от всички същества, записани някога в домовата книга.

А после жената (била току-що река) отиваше в комуналната кухня да погледне не е ли изкипяла от тенджерата граховата супа и не е ли загоряло маслото в тигана.

Тя разказваше, а с думите си сякаш извайваше средновековието, където редом с леките вълшебни, издигащи се към небето катедрали имаше зловонни къщи и дворове, в къдравите и рижи рицарски бради пълзяха тлъсти въшки и рано-рано на разсъмване викаха звънкогласи петли, напомняйки на вещиците, че е време за почивка.

Със своите разкази тя завличаше Коля в странни хилядолетия, когато циментът на еволюцията е скрепвал човека и маймуната в някакъв мускулест кентавър, който още не умеел да облича смътната си полумисъл в звуковата обвивка на думата и мъчително се опитвал да я предаде с помощта на мимиката или жеста. Полузвярът-получовек мучал, кимал, намигал, смеел се, оголвайки своите маймунски зъби, и с пръстите на силните си, но неловки ръце се опитвал да хване мятащата се вътре в него още сляпа мисъл и да я измъкне на слънце и въздух, за да съедини „себе си“ с „теб“, по-скоро чувствувайки, отколкото разбирайки къде започва „той“ и свършваш „ти“, толкова удивително приличащ на него.

Течаха сънни, смътни, като полумрак хилядолетия и той, повтарящ се в безчислени поколения и потомци, все още мучал, крякал, сумтял, зъбел се и размахвал ръце, бясно свивайки и разтваряйки дебели космати пръсти, а мисълта все се преструвала на няма и сляпа, очаквайки кога сумтенето ще се превърне в прозрачен звук, в синя като речната вълна обвивка на думата, през която ще прозира най на края узрелият и излюпил се от дебелата черупка смисъл.

Биосферата, ако това е нужно, умее търпеливо да чака. Милиони години тя беше чакала кога ще й поднесат огледало, в което да види себе си. Словото беше това огледало. Но нима в шума на реките и водопадите, в звъна на бягащата вода, в свиренето на авлигата и в чукането на кълвача не се беше крило нещо, приличащо на словото, което произнесе жителят на неандерталските гори. Той и не подозираше, че то някога ще се опошли, ще се обезцени, ще премине от човешките уста върху страниците на булевардните вестници или рекламните плакати, прославящи противозачатъчни средства.

Словото се появи и се сля с гората, с планината, с облаците, с устата на елена, дъвчещ мъх, с цъкането на катеричката, с воя на вълка, с грохота на водопада. Беше се случило чудо: късият звук можа да приеме в себе си всичко видяно и чуто и да го разтвори в себе си, както солта се разтваря във водата.

Словото притежаваше и друго магическо свойство — да съединява хората: живите с живи и живеещите сега с тези, които отдавна са умрели или ще живеят някога. Човекът още не умеел или не искал да отдели думата от предмета, той мислел, че думата това е двойник на предмета, двойник, способен да се превърне в предмет и да го разпредмети, обладавайки магическа власт над света.

Не е ли удивително, че това явление съществува досега и е доживяло до XXII век, прикривайки чрез названието „поезия“ способността да слива думата с вещта и да показва тези страни на предмета, които се изплъзват от ежедневното внимание.

Тя прекъсна своя разказ, скочи, спомняйки си, че в кухнята вече навярно са загорели кюфтетата. И докато стоеше в кухнята и спореше за нещо със съседката (дали не за това, чий ред е да мие антрето и да плаща за телефона), докато тя стоеше в кухнята около кюфтетата, Коля се опитваше да разбере и оцени нагледността, която тя току-що претворяваше в думи, наподобявайки заговорилия Хронос, много по-откровен и искрен, отколкото многотомните трудове на историците, които се опитваха с помощта на немощно-академическите фрази да усмирят разбушувалата се стихия на историята.

Имаше ли тя предшественици и предшественички? Разбира се, да. Родовото видение, наречено фолклор. То също се опитваше да разкаже за това, което е видял не един, а стотици разновременни свидетели, които се сменяха един друг заедно с отиващите си и вечно преминаващи поколения.