Генадий Гор - Изваяние

Старицата си тананикаше нещо под носа и нарядко поглеждаше почтително към този ъгъл, където на невнимателно изрязана дъска стоях аз — новичкият, миришещ на стърготини бог, същество, от което зависеше съдбата на стотина души, които съставляваха неголямото племе, стануващо по безкрайната тайга.

Тя тананикаше, спомняйки си младостта преди още нейният бъдещ мъж, начинаещ, но даващ големи надежди шаман — да я беше обменил с баща й за впряг бързи елени и голяма връзка обърнати наопаки катеричи кожички. Тя си спомняше младостта и реката вплиташе своя далечен шум в думите на песента й, ту тъжна, ту весела, и сянката на облаците се отразяваше в далечното езеро, донесено тук в шатрата със спомените й.

Спомените приличат по нещо на сънищата. Те я носеха там, в миналото, което нямаше да се върне, при баща й и майка й, умрели от едра шарка въпреки заклинанието на техния зет-шаман, който се беше старал с всички сили да прогони смъртта, но не бе постигнал успех въпреки своите знания и талант.

Старицата пееше, и аз чувах гласа й, но миналото й беше далече и от нея самата, и от мен като сянката на този облак, който се отразяваше в езерото на нейното детство.

Аз стоях неподвижно, слял се в едно цяло с това място, където ми беше отредено да живея. В тази неподвижност имаше нещо странно и загадъчно ново, непознато. Не бях ли станал вече вещ, питах се аз, без да подозирам крайната наивност на своя въпрос. Като че дървеният идол може да бъде нещо друго. Но може би аз не съм идол, а истински бог? Но ако аз съм бог, защо е толкова малък и тесен моят кръгозор? Аз знам само за това, което ставаше в шатрата. Светът се беше стеснил до предела на тази вмирисана на дим и сурово щавени кожи колиба.

Шаманът се върна вечерта, държейки в ръка бутилка с водка. Преди да я налее в дървената чаша и да я изпие, той натопи пръст във водката и го прекара по устните ми.

Шаманът клекна до огнището, хвана с ръка пламтяща цепеница и я поднесе към лулата си. Той дълго мисли за нещо, след това взе дъска и със същия нож, с който беше издялал мене, започна да дроби тютюневите листа, смесвайки ги с кора от бор. Синичък дим се виеше над лулата му, издялана от брезова клонка и обвита с медна пластинка, за която бе изразходван карабинен патрон. Това беше красива вещ, както между впрочем всички други вещи, които аз бях видял, разглеждайки жилището. Особено ми харесваха килимчетата от еленови кожи с разноцветен орнамент, обшити с бисер от изкусната ръка на жената на шамана.

Забавеността на всичко, което виждах и чувах сега, ми говореше, че това не е бит, а битие. Да, самото битие, просто и безхитростно като тази песничка, която си тананикаше стопанката на шатрата.

Когато живеех в града и отивах в комуналната кухня, за да си изпържа яйца на примуса или да си сваря кафе, аз винаги с особена острота усещах еснафската пошлост на бита, дребнавата суета на домакините, бита, чийто символ беше миризмата на газ или мивката, в която толкова непоетично капеше водата от крана.

Съвсем по друг начин изглеждаше всичко, което ставаше в шатрата. Чудната миризма на печеното на въглените месо се смесваше с не по-малко апетитната миризма на пресования чай, заварен с гъстото като сметана еленово мляко.

Колко прекрасен е бил животът на хората, когато още са бродели по безкрайните гори, не са познавали унилите домове и монотонните улици, и са строили покривите си не от тежък камък, а от лека като облак брезова кора.

Светът на „Калевала“ и „Хаявата“ беше много по-прекрасен, отколкото светът на квантовата механика. Такива мисли се появяваха у мен. Но нали аз не бях сега аспирант, влюбен в ултрамикроскопа и центрофугата, а плосколико богче от тайгата, изрязано от бор. А нима подобава на боровото същество, пребиваващо в задимената шатра, да мисли по друг начин?

Бях се озовал в свят, който не бързаше за никъде. Всичко ежедневно се повтаряше; приготвянето на храната, шиенето на зимни и летни дрехи, разпалването на лулата, бавният разговор на мъжа с жената за това-онова. Но в това повторение, приличащо на лек шум на горска река, аз не чувствувах монотонност, както в ритъма на „Калевала“ и „Хаявата“, сливащи думите и живота в едно спокойно течение, където митът и вечността са едно и също нещо.

В полудрямка аз вече си мечтаех за това, кога ще ме изнесат от шатрата. Но засега това не е необходимо. Аз започнах да виждам през брезовата стена. Изглежда, аз действително започвах по мъничко да се превръщам от идол в бог, след като можех да гледам през стените.