Генадий Гор - Изваяние

Аз виждах жени, които изваждаха от еленовите торбички любимото еленово лакомство — солта, — и елените, които лижеха дланите на добрите женски ръце, виждах облаците, плуващи над конусообразната планина, и синьото прозрачно тяло на рекичката, където се люлееха отраженията на храсталаците.

Това беше тих, небързащ за никъде свят, чийто покой скоро нарушиха търговците. Те пристигнаха в стана на влачила — дълги пръти, завързани за хамутите на конете. Изглежда, те не обичаха или не умееха да яздят. А пътеките в тайгата бяха твърде тесни, за да пропуснат талига или бричка.

Търговците пристигнаха с товара си и скоро започна търгът, а след това — безобразен пир. Шаманът също вземаше участие в него.

Пияните хора, заставайки в кръг, започнаха да танцуват — мъже, жени, старици и старци. Техните движения бяха изящни, леки и подчинени на древните ритми, идващи като ехото на далечни хилядолетия и векове. А търговците пляскаха с ръце и чакаха своя час, когато пияните ловци ще дадат скъпите кожи на безценица, доволни от дреболиите, които ще получат в замяна.

Ето тук бях длъжен да се намеся и аз, ако не бях идол, а истински бог.

Трябваше да стана, да изляза от шатрата, да направя няколко крачки и да засрамя търговците. Но за съжаление не бях в състояние да направя нито крачка. Можех само да виждам от своето място всичко, което ставаше в стана. Изглежда, богът на тайгата, в който ме беше превърнала Офелия, беше жалко същество, само една дървена вещ, обречена да стои на едно място като всяка вещ.

Аз започнах да се сърдя на шамана. Та нали той ме молеше да се застъпя за неговото малко племе, а сега сам се оказа до търговците, съдействувайки със своето поведение за измамата. Но моят гняв беше безсилен, както е безсилно желанието на разсърдилата се вещ.

Жените и мъжете танцуваха. Танцуваха и децата. Танцуваха, прикляквайки, старците и набръчканите старици, без да изваждат от уста димящите лули. Изглеждаше като да танцува и конусообразната, подобна на шатра планина заедно със синята рекичка, която в течение на много векове, а може би и хилядолетия обикаляше планината и отново се завръщаше на своето място. Във вечното движение на реката, в спокойно-величавата игра с нейната приятелка планината имаше нещо толкова прекрасно, както в ритъма на продължилия дълго танц.

На поляната край огньовете танцуваха десетки мъжки и женски крака, обути в леки унти от еленова кожа, избродирани с разноцветни ивици кадифе и бисер. Женските, мъжките и детските крака правеха едновременно движения, ту много бързи, ту забавени, въвличайки в танц всичко, което ги обкръжаваше — планината, рекичката, езерото, храсталакът и тяхното гъвкаво отражение във водата. И само търговците седяха по местата си, като се оригваха и споглеждаха и чакаха часа, в който щеше да започне търгът. Древният като тайгата ритъм на танца, монотонните думи на песните не събуждаха в техните делови души желанието да забравят за работата си, за ценните кожи. Те пристигаха тук на влачилата си през каменистата, блатиста, бодлива и задушна тайга съвсем не за това, да съблюдават интересите на тези жалки и нищо неразбиращи хорица, които толкова смешно и нелепо движеха крака сега.

Аз всичко виждах и всичко разбирах, но нищо не можех да помогна на малкото племе, макар и да бях бог.

Започнах да се сърдя на себе си, на своето безсилие, на Офелия, която, оставяйки ми чувствата, ме беше лишила от ръце, крака, дори и глас.

Шаманът се върна в шатрата, когато завършилите търга търговци заминаха на своите влачила, отнасяйки кучешките, катеричи и рисови кожички. Шаманът се клатушкаше и едва не пада. Стопанката на шатрата, неговата суховата жена, също беше пияна. Навеждайки се, тя започна да повръща всичко, което беше изяла и изпила. Вътрешността й буквално се преобръщаше наопаки. Но шаманът не й обръщаше никакво внимание. Той приближи към мен и започна да ме упреква, че съм забравил задълженията си на бог, не съм наказал търговците, позволявайки им спокойно да си заминат от стана и да отнесат ценните кожи. Къде съм бил аз? Нима нищо не съм видял? Кому е нужен бог, който е вечно сънлив и нищо не забелязва?

На мен ми се искаше да му кажа, че и той не се беше държал много достойно. Къде са кожите, които лежаха в шатрата? Нали и тях също бяха отнесли търговците, оставяйки в замяна малко избеляла басма и бутилката водка, която шаманът държеше в ръка. Но всичките необходими думи останаха за моя сметка, защото бях вещ, безмълвна като всички вещи.