Генадий Гор - Изваяние

Виждайки Коля, те всеки път се дръпваха ужасени. Нали и той беше съпричастен на тяхната обща тайна. Веднъж той ги спря и ги попита:

— А къде се губихте през цялото това време?

— На село бяхме — отговориха те заучено в хор. — При близки. На село. Кълнем се в Христос.

И двете се кръстеха с изсъхнали птичи пръсти, прикривайки със заучения, но свят жест тайната и греха.

За Коля започна старият живот. Но беше ли в действителност предишният? Та той прекалено много знаеше за човек от края на двадесетте години на XX век, когато генетиката правеше своите първи крачки и Луната (да не говорим за Марс и Венера) беше още далечна и неизвестна планета, тази същата Луна, която беше престанала да бъде Луна в XXI век и се беше превърнала в експериментална лаборатория, поделена между три научноизследователски института.

Коля се хващаше в съвсем неласкаещо го сходство с двете старици. Той също не смееше да отвори уста, за да издаде тайната. А какво значи да мълчиш, слушайки наивните теории и хипотези, отхвърлени отдавна от науката на бъдещето, които на него, аспиранта, неговите научни ръководители му откриваха като най-нова и най-последна дума на науката. От всичко това можеше да се полудее.

И за да не се побърка и да не се изпусне, Коля взе отчасти рисковано и доста парадоксално решение. Много от това, което той знаеше и което не знаеше науката на неговото време, той изложи във вид на очерци с подзаглавие „Научна фантастика“ и ги изпрати в списанието „Вокруг света“.

Обидно беше да се представя за фантастика, макар и за научна, самата истина, но какво можеше да се направи? Нито в една лаборатория на света не съществуваха тези прибори, с помощта на които можеха да се потвърдят неговите смахнати идеи.

Публикуваха очерците като научнофантастични разкази, но без успех. И идеите, изложени под формата на фантастика, се сториха глупави и неосъществими даже на най-смелите научни фантасти на времето. Писателски талант Коля не притежаваше и не беше съумял да слепи научните идеи и факти с остър сюжет и неочаквани ситуации, с които бяха така богати повестите на Александър Беляев, печатани в същото списание.

Разказите на Коля не му донесоха слава, а наплашиха аспирантите и учените, дори и онези, които се отнасяха добре с него.

Коля не обичаше и не искаше да бъде смешен. Но кой обича да бъде смешен освен тези, на които това донася доход!

Като получи хонорара за твърде причудливата си проза, новоизпеченият литератор се затича да купува подарък за Офелия.

Тя му беше подарила едва ли не целия свят, а той й поднесе шоколадова торта. И не беше ли всичко това символ на алогизма на делничния живот, където битовите предмети и незначителните постъпки се къпят в безкрайността на Вселената редом със звездите и галактиките?

Дали Коля не зае прекалено голямо място в повествованието, където съвсем не трябваше да му бъде предоставена главната роля? Но нищо не може да се направи. На всички събития и факти (в явно нарушение на композиционните закони) им се наложи да се постеснят и придвижат, за да не му бъде тясно, а наопаки — на Коля да му бъде просторно в тази книга, която не беше просто книга, а и жена, и при това много капризна. Тя беше предпочела Коля пред този, който се беше появил на първата страница, и явно се загуби на тази, на която започнаха похожденията и превъплъщенията на Коля, за негово щастие още неизвестни на научните му ръководители и институтското началство. Едва ли щеше да им хареса, ако бяха разбрали, че техният аспирант, разбира се, за много кратък период от време беше изпълнявал задълженията на евенкийско 9 9 Евенки — народност в Източен Сибир, наричана по-рано тунгуси. Б.р. богче, живеейки в шатрата на шамана.

Сега е време да напомня на читателя и за себе си.

Аз също дишах, живеех, работех. И тъй като Офелия беше заета с Коля и съвсем беше забравила за мене, моят живот не излизаше от рамките, в които бе затворен животът и на всички други обикновени хора, свързани със закона за земното притегляне и единството на времето и пространството.

Страдах ли от това? Никак. Стремях ли се да попадна в някаква друга епоха и да се превъплътя в друга личност? Съвсем не. Напълно ме удовлетворяваха обстоятелствата, с които аз бях слял себе си, избирайки професията на художник.

Тази професия имаше едно несъмнено достойнство. Човекът, избрал я по призвание, се поставя в особени отношения със света на предметите и явленията. Той като че става посредник между света и хората, своего рода преводач от езика на вещите на общодостъпен език, разбираем за всички смъртни.