Генадий Гор - Изваяние

Но аз не ги пусках, не им давах да си отидат от двора-кладенец, който ставаше все по-тесен и по-тесен.

— Значи, вие бяхте там? — попитах аз тихо.

— Къде?

— В стария Петербург? Преди сто години?

— Не сме били — отговориха хорово стариците.

— Говорете истината. За лъжа мога да ви привлека под отговорност.

Стариците започнаха да се кръстят. Да се кръстят и да отстъпват. Да отстъпват и да се кръстят.

Стана ми жал за тях. Затворих бележника си.

Аз казах на Офелия:

— По-добре ми разкажи как успя да измъкнеш стариците от гоголевския Петербург.

— Точно така, както и теб от XXII век. По същия изпитан, добре проверен начин.

— Да не би да поставяш знак за равенство между мен и двете сплетници, старите спекулантки?

— Смешно е да се оплакваш в самолет или в автомобил. Нали този транспорт се ползва не само от праведници и светци?

— Да не смяташ своя начин също за транспортно средство?

— А за какво ще заповядаш да го смятам? За чудо?

— Все пак то е по-близо до чудото, отколкото до науката и техниката.

— Дълбоко се заблуждаваш.

— Щях да бъда много радостен, ако се заблуждавах. Но ако то е близо до техниката или науката, това твое средство, защо да не се патентова и да не се изпрати в съответния нарком чертеж или схемка?

— В какъв нарком? Защо? Каква схемка? Никакъв чертеж и никаква схемка няма да може…

— Значи, това е асе пак чудо — прекъснах я аз.

— Не, не е чудо.

— Не мисля, че жената на съветски аспирант трябва да крие това и да задържа научно-техническия прогрес. Та ти живееш със стипендията, която държавата изплаща на твоя мъж. Не намираш ли…

— Не намирам! — сряза тя.

Замълча.

Аз също млъкнах. И продължих работата си. Вече трети ден рисувах нейния портрет.

Засега това беше само ескиз, небрежно направена скица. Но дали този портрет нямаше да си остане ескиз? Та аз много се съмнявах, че ще ми се удаде да проникна с помощта на боите и четката в нейната същност. Пък и какво може да се назове нейна същност? Познавах я повече от всички, даже повече от нейния мъж Коля Фаустов. Но познаваше ли я Коля? Познавах ли я аз? Познаваше ли тя себе си?

Аз се утешавах с това, че на този въпрос (коя е тя?) ще отговори портретът, който ще нарисувам. Доверих се на своето подсъзнание, мобилизирах всичките си чувства, за да уловя… Какво?

Нищото или нещото?

Веднъж тя ми каза:

— Аз не съм машина на времето.

— А коя си ти? — попитах аз.

— Аз съм жена.

— Но не всяка жена — казах аз — може да преминава през стената и през времето, без да повреди нито времето, нито стената.

— Да. Не всяка.

И сега, като се вглеждах в лицето й и в отражението му върху платното, аз си спомних отговора й: „Да, не всяка.“

Аз се вкопчах с мисълта си за тази фраза, сякаш фразата можеше да ми помогне да уловя тайната на нейното същество.

„Да, не всяка“. Но това е глупаво. Като че някой друг освен нея би могъл да прави с явленията, вещите и хората това, което правеше тя.

И ето сега, отгатвайки моята мисъл, тя размести явленията и вещите, размени местата им.

Когато се приближих с четка до ескиза, неволно се отдръпнах. Тя вече беше на платното с цялата си чудесна плът, с лице, с ръце, със смееща се уста и сини като горска река очи.

А в креслото вместо нея седеше ескизът.

— Как ти харесва твоята работа? — попита ме тя от платното.

И в тази секунда се отвори вратата и влезе Коля. Той влезе, видя Офелия на платното, а нейното изображение в креслото и, разбира се, се смути.

— Коля, много ли си огладнял? — попита тя. — Но сега аз не мога да отида до кухнята. Ще ти се наложи малко да почакаш.

— Колко да почакам? — попита Коля.

— Малко. Година или две.

— Защо толкова дълго?

— Искам да помогна на този посредствен художник да стане гений. Поради това ще ми се наложи да повися заедно с платното годинка или две в Руския музей или в Третяковската. А после ще сляза от платното и ще се върна при теб.

— Две години? Без теб? Аз няма да се съглася.

— Глупчо. Аз ще вися в музея само денем. А през нощите ще слизам от платното и ще идвам при теб. Не се вълнувай! Моля те. И моля те, не пречи. Без моя помощ този художник няма да стане гений. Не, аз съм длъжна да му помогна, длъжна съм. Той не може да остава повече посредственост. Недей да спориш!

Но това продължи малко. Тя пак постави явленията и вещите по местата им и незабелязано слизайки от платното, отново се оказа в креслото.

Това беше шега, игра. А може би тя искаше да покаже на мен, а заедно с това и на Коля своето магическо изкуство, своята воля, своето умение художествено да се разпорежда не само с изображението на предметите, а и със същността им?