Генадий Гор - Изваяние

Часовете минаваха. Минутите се плъзгаха. Битието не беше спряло на едно място заради това, което беше станало. Аз се чувствувах като пазител на шедьовър. Аз се страхувах да изляза от стаята.

Така започна седмицата и така свърши. А после започнах да привиквам по малко. А когато съвсем свикнах с това ново, което беше навлязло в моя живот, завих картината в хартия и я занесох на заседание на журито за еснната изложба.

И ето портретът на „Непознатата“ (журито одобри това название) се озова на стената на голямата зала редом с картините, които веднага станаха неясни и ненужни като думите на вчерашна уводна статия.

Когато дойдох в изложбената зала, пред портрета на „Непознатата“ стоеше тълпа. Тя съзерцаваше мълчаливо. И даже да е имало сред тази тълпа критици и изкуствоведи, красотата и неочакваността, която се лееше като симфония от платното, беше затворила и тяхната скептична или възторжена уста.

В Офелия (няма защо аз да я наричам непозната), в нейното лице и фигура с поразителна сила и магия беше хванат мигът, мигът на превращението на антична богиня в жива съвременна жена. Щастие на фона на тревога. Нали за фон на прекрасно устойчивия образ на млада жена служеше безкрайността, бездънността на освободилата се от всички земни форми космическа материя.

Усещането на земната плът и женското обаяние, потопено в тревожния океан на бездънната безкрайност — ето какво беше обхванало всички, в това число и мен.

Изведнъж нечий женски глас произнесе:

Тогава изведнъж всички заговориха. Към мен изтича известен театрален критик, човек с голям син нос и непрекъснато възбудени гнойни очи, той хвана ръката ми, започна да я друса.

— Това е гениално! — викаше той. — Аз не ви вярвам. От кой велик майстор на Италианското възраждане сте откраднали това нещо?

Аз не започнах да възразявам. На мен самия ми се струваше, че съм крадец от същата тази минута, когато видях на своето жалко, измъчено платно не подобие, а самото живо, трептящо същество, самата Офелия.

Хората притичваха към мен и нещо викаха. В този шум и тропот не можех нищо да разбера. Може би крещяха, че съм крадец? Струваше ми се, че сега ще ме хванат и помъкнат в районното на милицията. Това приличаше на скандал. И едва няколко минути по-късно разбрах, че хората ми благодарят, но техният възторг приема твърде буйни форми.

Непозната къдрава дама, притичвайки на тънки кози крачета, изведнъж облегна на мен своето дълго лице и силно зарила.

— Аз съм убита! Убита съм! — викаше тя. — Сега ще умра на гърдите ви.

Забравяйки за вежливостта, за дълга към правилата на приличие, аз рязко я отблъснах и се отдръпнах. Нервите ми не издържаха. Те не издържаха в най-неподходящия момент. Като планинска лавина се носеше към мен бурята на признанието, ураганът на безпризорната и неочаквана слава.

Като разблъсках тълпящите се, аз се втурнах извън залата.

На гардероба гардеробиерът, солиден като всички гардеробиери, ми подаде палтото и попита:

— Що за скандал? Някой викаше: „Убиха ме!“ Кого убиха?

— Убиецът съм аз — отговорих аз и му дадох няколко монети бакшиш.

Той взе парите, постави ги в джоба, благодари с достойнство и отбеляза сентенциозно:

— Всичко става по белия свят. Довиждане.

— Довиждане.

Краката ми ме отнасяха далеч от чудото. Отначало краката, а след това файтонджийската кранта. Беше комично и се опитвах да избягам от своята слава с файтон.

Аз се притаих в стаята си. Но не ми се удаде да се скрия. Завари ме кореспондентът на „Битовая газета“ в този същия момент, когато се занимавах с бита — перях в сапунения леген износените си чорапи.

— Никого не съм убивал — казах аз на кореспондента. — Защо ме преследвате?

— Вие сте създали нещо гениално — прекъсна ме кореспондентът. — Нещо нечувано. Шедьовър. Разкажете, как сте работили над своя шедьовър?

Той извади бележник и измъкна от джоба си писалка. С разтворена от любопитство уста седна на стола и наостри уши.

В тази минута в ъгъла зад шкафа започна да скърца мишка. Тя явно бързаше да ми помогне.

— От кого сте се учили? — попита кореспондентът.

— От случая.

— От случая не може да се учи.

— Защо?

— Случаят винаги си е случай и нищо повече. Случаят е глупак. Той на нищо не може да ви научи.

— Зависи какъв е случаят — възразих аз.

— Искате да ме поразите с оригиналността си ли?