Генадий Гор - Изваяние

— Разбирам — кимна лекарят с глава, миришеща на остър парфюм. — Но да се върнем към вас. Нима вие сте само символ, а не живо органично същество?

— Аз отказвам да отговоря на този въпрос — каза Офелия вече не с ангелски, а с обикновен женски глас.

— Защо?

— Защото аз нямам право да разкривам тайната на столетието, от което съм пристигнала тук.

Лекарят с тънка и разбираща усмивка на лицето кимна още веднъж, като че се съгласява с Офелия, и се постара да смени темата на разговора. При това той си спомни за дамата, беседваща с Чехов на философски теми, и въпросът на Чехов, зададен на дамата: какво повече обича тя — шоколад или мармелад?

С обикновен глас лекарят заговори с Офелия за обикновеното. Разказа няколко житейски случая и анекдоти.

Сега всичко му беше ясно. Диагнозата беше поставена. Оставаше само да се примами болната в Бехтеревската клиника, където тя би могла да разсъждава, колкото си иска, за символите и знаците, представяйки се за книга.

Откараха Офелия в Бехтеревка с колата за „Бърза помощ“.

Но там тя не стоя дълго за голямо огорчение на фройдиста-лекар, който разчиташе, че тя ще послужи за пример на концепцията, която той смяташе да изложи в своята дисертация.

Тя изчезна и като че ли безследно. Наистина носеха се слухове, че в града се е появила бродеща певица, която ридае по дворовете и разказва саги или еди на чист древноскандинавски език.

Когато се върна в своя век (едва не се изпуснах да не кажа „в къщи“), високомолекулярният философ и най-истинските и живородени историци, и техните жени навярно ще искат от мен с две думи да им предам същността на двадесетте години на XX век. Да, с две думи, грижейки се за икономия на времето.

„Времето е нещо необичайно дълго: бяха времена, отминаха билините“ 4 4 Билина — руска народна епическа песен за юнаци. — пишеше Маяковски.

Ще им разкажа за Маяковски, за поета, съумял да облече мълнията в одеждите на думата, готова да се взриви и да взриви стария свят. За Маяковски и за младежта — за рабкорите и селкорите, чиито фейлетони и статии аз илюстрирах, припечелвайки хляба си.

Налага се да поясня: хляба още не го събираха от молекули във фабриките за органичен синтез, а го отглеждаха на тесни, приличащи на черги ниви на частниците в селата, където се водеше ожесточена класова борба и кулаците стреляха в селкорите с пушки със скъсени цеви.

С две думи, няма да се получи, а моите нетърпеливи слушатели ще се усмихват иронично на старомодната ми приказливост и ще бързат за среща с живота, страхувайки се да изгубят дори и минута от бюджета на своята вечност.

А аз, потъвайки в спомени, ще се опитвам с помощта на думите да нарисувам Василевския остров, профсъюзните събрания и фабриката-кухня — една от модните новости на това време.

Така си мислех аз, лежейки в селската болница, където ме доведе нещастен случай.

В село Шалово, Лужки район, аз пристигнах по молба на комсомолското ядро да рисувам картина за току-що построения селски клуб, но моята картина, нарисувана в известно-условен древноруски маниер (а-ла моя учител Петров-Водкин), кой знае защо не се беше харесала на местните кулаци и своето естетическо кредо те ми изявиха през нощта, издебвайки ме на празното място до старата кула. Моите критици се потрудиха изрядно, като ми счупиха две ребра и изкълчиха ръката ми. Тяхната критическа изява ставаше в пълна тишина, за да не привлече вниманието на жителите на селото.

Като попаднах в болницата, аз за първи път почувствувах дълбоко удовлетворение от своята работа и се утешавах с това, че съм първият съветски художник, който е разделил със селкорите техния опасен и благороден труд.

Не само сестрата и болногледачката, но и сиво-мустакатият, приличащ на Марк Твен селски лекар проявиха голямо старание, за да ми върнат здравето. Аз лежах до полуотворения летен прозорец, където, охранявайки покоя ми, стоеше брезичка на фона на синьото селско небе, като че избягало от картина на Левитан.

Сивомустакатият лекар водеше с мен беседа за гражданския подвиг на передвижниците и ми се оплакваше от липса на време и възможност да изпълни своето желание — да прескочи до Шалово да погледне новия клуб, а заедно с това и моята картина.

По това, как ме гледаше със своите насмешливи марктвеновски очи, той явно не вярваше много-много в моя талант и смяташе, че много евтино съм получил славата си, отървавайки се с изкълчване на ръката и две счупени ребра.