Генадий Гор - Изваяние

Ерих Рихардович Вагнер гледаше вдовицата на художника, която понастоящем изпълняваше задълженията на машинописка и счетоводител, с такива очи, като че тъкмо в тази минута тя се бе превърнала от мраморна статуя в красива празнично облечена дама. Но ние не живеем в Овидиевия век, дамите са едно, а статуите, макар и сътворени не от метал, а от свежа благоухаеща женска плът — съвсем друго. И между тях не трябва и не може да има причинна връзка, защото не съществува на света такъв логически цимент, способен да слепи живота със съновидението, съвременната жена с химерата.

Прекалено светлите свръхпроницателни очи на Ерих Рихардович обладаваха редкия дар да забелязват това, което обикновено остава незабелязано, да проникват подобно рентгенов апарат през външната обвивка във вътрешните глъбини. Съвсем не случайно Вагнер беше избрал за себе си професията на изкуствоведа. Когато работеше в Ермитажа, той беше съумял да установи истинността на няколко картини, които в действителност принадлежаха на четката на гений, но по погрешка бяха приемани за работи на неговите ученици. Неговите удивителни очи умееха под горния слой бои да прозрат другия, първоначалния и ненапразно той се смяташе за един от най-крупните експерти в сложните и спорни въпроси на атрибуцията. От Ермитажа той си беше отишъл, скарвайки се с несправедливото началство, и за да спести време за дисертация, се беше съгласил временно да изпълнява длъжността директор на малкото музейче, чието съществуване, както можеше да се предположи, щеше да бъде недълговечно.

Опитното око на експерта, вродената и натренирана интуиция бяха открили нещо загадъчно и химерично — аналогичното съчетание на живо (а дали е живо?) същество с предмет на изкуството.

Природата, както отдавна е известно на всички, също е своего рода художник и божественото очарование на някои красавици те заставя неволно да си спомниш за художествената роля на естествения подбор, на който сме задължени за това, че животинската мутра на маймуната се е превърнала в прекрасното лице на юноша или девойка. Но тук проницателният поглед на експерта се беше сблъскал с нещо друго, нещо противоречащо на законите на реалния живот. И за първи път през тези дълги години вместо хазарт изследователят Ерих Рихардович почувствува страх, този страх, който е изпитвал Гоголевия философ Хома Брут, сблъсквайки се със също такова загадъчно явление, но все пак примиримо с причудливата логика на старинните народни поверия.

На всички е известно, че философът Хома Брут, както е редно за един истински философ, беше очертал около себе си тебеширен кръг, смятайки, че зад пределите му не може да проникне нечистата сила. В нашата позитивистична и просветена епоха Ерих Рихардович прибягна до други по-рационални похвати на изследване на химерично-загадъчното явление.

Той помоли своята машинописка (едновременно изпълняваща задълженията и на счетоводител) да напише автобиография, като посочи годината и мястото на раждането си, произхода на родителите си и изложи всички факти от живота си от ранно детство до този момент, когато е започнала да работи в дома-музей. Той обясни на Офелия, че тази автобиография е нужна не на него (той и без всякаква автобиография й вярва), а на култур-просветата, която желае по-отблизо да се запознае със своите многочислени сътрудници.

Ерих Рихардович малко се успокои, като разчиташе, че документите с тяхната трезва и строга формалност, опираща се на точни факти, дати и географски названия, ще разрешат всички съмнения.

Офелия, позовавайки се на неразположение и неприязън към всякакъв род излияния и откровеност, имащи приложен, малко казионен характер, се опитваше да избегне това, но гласът на Вагнер, този път директорски-категоричен, не й даде дори тридневна отсрочка, изисквайки тя незабавно да се заеме със своята неволна изповед.

Ние няма да разказваме какво бе изложила Офелия върху седемте страници, напечатани с едър шрифт на старичката „Ундервуд“, всичко това е вече известно на читателя. Тя не скри нищо, наистина без много да се разпростира в обяснения на това, което е почти невъзможно да се обясни.

Цели четири страници от седем и половина (за половината ние не споменахме, за да не изпадаме в прекалени подробности) тя беше посветила на изображението на епохата, в която се бе промъкнала чуждата и лукава другопланетна мисъл. Тя разказваше как с помощта на цитолозите човечеството бе получило странния, ако можем да се изразим така, неспокоен покой на безсмъртието и каква удивителна еволюция бяха претърпели знаците, чието съществование беше започнало заедно с езика, изглежда, още в средния палеолит, но в описваната от Офелия епоха беше достигнало умопомрачителни успехи, като по същество почти беше заличило разликата между знаците и техните създатели.