Генадий Гор - Изваяние

Какво беше искала да каже с това, така и не стана съвсем ясно. Може би искаше да изрази много сложна мисъл, не съвсем достъпна за съвременното наивно съзнание, че в нея има повече значение, отколкото в природното човешко същество, нали тя беше чисто химерическо явление: полужена-полукнига.

Именно този израз „полужена-полукнига“ произведе най-силно впечатление у Ерих Рихардович, чието ясно педантично-рационалистично съзнание на прибалтийски немец не търпеше нищо двусмислено-алогично и прекалено парадоксално.

Като прочете внимателно седемте и половина страници и забеляза няколко груби правописни грешки, Ерих Рихардович се успокои. Хартията внесе пълна яснота в нещо, което изглеждаше загадъчно, смътно и съвсем доскоро дори тревожно. Всичко беше просто. Офелия бе душевноболно същество, въобразило си, че е книга, тоест неодушевен предмет. Притежавайки по всяка вероятност някои актьорски способности, тя умееше да придава на изражението на лицето си нещо мраморно-застинало и студено.

Въобразявайки си, че е предмет, тя се и опитваше да го изобразява, което на моменти й се удаваше.

Какво трябваше да се направи? Нищо друго — да се извика голям специалист психиатър.

В края на двадесетте години в Ленинград, както впрочем и в Москва, в психиатрията съществуваха две враждуващи направления: последователите на Фройд и започващия да излиза на мода Юнг — от една страна, и техните противници, от друга.

Подчинявайки се на един от главните изповядвани от него принципи — принципа на обективността, — Ерих Рихардович извика при Офелия представители на двете направления. Не изведнъж и двете, разбира се. Отначало — фройдиста, а след това неговия противник, последовател на физиологическата школа на академик Павлов.

Павловецът, впрочем също бивш фройдист, но неотдавна рязко скъсал с психоаналитичната школа на виенския мъдрец, веднага обяви Офелия за болна, но се отказа да назове болестта, заявявайки, че шизофренията е явление, предизвикано от социални причини, а в този прискърбен случай той такива причини не вижда и почти е уверен, че болната скоро ще се поправи. Той й предписа покой, непродължителен престой на село на чист въздух, след което — той беше уверен — при нея ще се поправи взаимодействието на двете сигнални системи.

Фройдистът не бързаше, не припираше, не се суетеше, а посветяваше на Офелия много време, опитваше се да узнае нейните сънища и търсеше друго, още по-удобно каналче, за да проникне в душата й.

— Вие твърдите, че сте книга — питаше той с мек, приятно ласкав глас, — е, а какво чувствувате при това? Гняв? Радост? Печал? Удоволствие?

Офелия отговаряше уморено, но с оттенък на ирония, че книгата доставя гняв, радост, печал или удоволствие на другите, но едва ли сама на себе си, по тази проста причина, че тя е книга.

— Но вие твърдите, че не сте само книга, а едновременно с това и жена. Нали така?

Офелия се усмихна иронично:

— Е, и какво да направя, като това е така?

— Не бихте ли могли да ми обясните — разпитваше лекарят-фройдист, човек на средна възраст, с много красива прическа и староиспанска брадичка клинче, понапарфюмирана с прекалено остър френски парфюм, — не бихте ли могли да ми обясните как можеш да бъдеш едновременно живо същество и мъртъв предмет?

— Вие смятате, че книгата е мъртъв предмет?

— М-да — не съвсем уверено отговори лекарят-фройдист. Както много психиатри, той често надникваше в популярните историко-философски трудове на Куно Фишер и беше поне дотолкова осведомен, та да даде категоричен и недвусмислен отговор на този толкова сложен въпрос.

С почти детски благозвучно-ангелски гласец на чужденка, която добре говори руски, Офелия започна да обяснява защо книгата, без да бъде органично същество, умеещо да противостои на законите на ентропията, в същото време не се явява и просто предмет, тя освен това е и знак.

— А що е това знак и по какво се отличава от мъртвия предмет? — попита тихо лекарят, толкова тихо, че би могло да се помисли, че този въпрос той отправя не към Офелия, а към самия себе си. Като задаваше този въпрос, той не подозираше, че на него едва ли би могъл да отговори не само Куно Фишер, но даже Спиноза, Кант, Хегел и знаменитият виенски психоаналитик. Проблемът за знака се появи по-късно, заедно с кибернетиката и семиотиката, за което Офелия беше премълчала, за да не огорчава прекалено и без това огорчения лекар.

— Предметът, ставайки знак — отговори Офелия, — за нашето съзнание престава да бъде предмет. За тази страна на нещата ние просто забравяме. Когато четете „Война и мир“ или „Евгений Онегин“, нима мислите за хартията, на която изведнъж оживява феноменът на Толстоевата или Пушкиновата мисъл? Знакът — това е символ и ставайки символ, предметът като че се одушевява.