Генадий Гор - Изваяние

По лицата им Мудрий прочете, че работите вървят не така, както би му се искало. Магическата дума „реализъм“, произнесена с лошо „р“, но съвсем не с уверен глас, този път не произведе у членовете на комисията никакво впечатление.

Тогава огорченият, но не и объркан Артур Семьонович поведе членовете на комисията в склада, където висяха няколко автопортрета, нарисувани от М. малко преди смъртта му.

Той понечи пак да произнесе магическата дума, макар и не така уверено и силно, заваляйки на „р“-то, но никой не го слушаше. С членовете на комисията, бивши естети, а в настоящето вулгарни социолози, все още незагубили обаче естетическото си чувство, сега вече разговаряше не Артур Семьонович, а самият М. и даже не М., нещо, което беше далеч по-силно от отделната личност, сякаш се беше изгубило в бездната на времето, въпреки всички физически и социални закони, продължаваше истинското си битие върху късовете платно — битие удивително и хиляди пъти по-пълно, отколкото животът, както ставаше само в изкуството на много големите или велики майстори.

Това властно мълчание, в чието силово поле бе въвлякъл членовете на комисията покойният художник М. или по-точно неговото тайнствено художествено битие, бе като усещане за настъпващата силна буря, като античен катарзис.

— Какво право имате вие да криете от народа такива шедьоври? — попита членът на комисията, висок, надменен, сивокос изкуствовед. — Това е гениално. Защо ние нищо не сме знаели?

— Но затова нали сега знаете? — иронично се усмихна Артур Семьонович. — А с ваша помощ ще узнае и народът.

Комисията излезе от дома-музей, потънала в съзерцателно мълчание.

Старият лакиран автомобил откара това мълчание, вече не надменно-студено, а пълно със скрита страст, разбудена в сърцата на вулгарните социолози от истинското изкуство.

Мудрий каза на Офелия, като силно заваляше „р“-то:

— В края на живота във вашия мъж като мъдрец е пробил геният. Иди, че обясни на тези вулгарни социолози този загадъчен феномен. Надявам се, вие забелязахте, че те си заминаха съвсем не такива, каквито дойдоха.

Той седна, продиктува на Офелия няколко фрази от делови документ, адресиран до някакво учреждение с труднопроизносимо многословно наименование, след това въздъхна и каза вече, без да се вълнува и без да заваля „р“:

— Днешното удачно произшествие трябва малко да се полее. Заседнало ми е като сух залък на гърлото.

Вечерта пак се събра обичайната компания. Дойдоха естрадните актьори, художниците-неудачници и двамата писатели близнаци.

Актьорите отново разказаха този същия анекдот, но преобърнат в другата посока, а писателите близнаци се похвалиха, че са ги превели на древноперсийски език.

Един от актьорите се напи веднага и с простуден глас запя:

Писателите-близнаци — и двамата тлъстички, и двамата нисички, и двамата веселички — започнаха да танцуват, пляскайки с ръце.

Кръгли като топчици, топчици с мустачета а-ла Чарли Чаплин, те скачаха пъргаво, ниско и смешно се покланяха, почти падайки ничком пред Офелия като пред богиня. Беше действително весело, макар и доста пошло. Но колко е трудно в нашия век да отделиш веселието от пошлостта, безобидна пошлост, която може би е необходима, както щипката сол в супата. И в тази не съвсем подходяща минута, когато звъняха чашите и танцувайки, скачаха писателите близнаци — двамата забавни, двамата плешиви, двамата до ужас приличащи един на друг, — в този съвсем неподходящ момент на Артур Семьонович му стана лошо.

Положиха го на дивана и извикаха по телефона „Бърза помощ“.

„Бърза помощ“ този път оправда наименованието си, пристигна бързо, но не можа да помогне на Артур Семьонович. Двама яки санитари вдигнаха късичкото му тяло, положиха го на носилката, а след това дългият и унил автомобил го откара от дома-музей, откара го, както после се изясни, завинаги.

След седмица, точно седмица след печалното произшествие, в дома-музей на знаменития художник М. се появи нов директор. Той беше модерен млад човек, с черна папионка и с необикновено светли прозрачно-проницателни очи. На тези светли очи много подхождаше името на човека, който гледаше с тях света, картините, жените. Наричаха го Ерих, Ерих Рихардович.

Докато Ерих Рихардович (фамилията му беше доста знаменита — Вагнер, заедно с бащиното, намекваща за несъществуващо родство с великия композитор), докато Вагнер разглеждаше ведомостите, развързваше папките и „делата“, завързани още от ръката на Артур Семьонович, толкова бързо станал от реална, много характерна личност само възпоминание, докато той сравняваше и пресмяташе, проверяваше и сверяваше, на светлоокото му лице лежеше интелигентно-спокойно и даже симпатично изражение. Но едва насочил вниманието си към Офелия, забелязвайки я най на края, изражението на лицето му рязко се промени. В светлите до този момент, спокойни и даже весели очи се появи страх, много бързо преминал в ужас.