Генадий Гор - Изваяние

Като си пийваха сатириците-близнаци, започваха да ухажват Офелия. И за да й харесат, единият близнак шепнеше, че брат му е гений, все още неуспял да реализира своите възможности, полу-Гогол, полу-Чехов, полу-Аверченко, а другият близнак твърдеше, че брат му е бъдещият Салтиков-Щедрин, на когото безжалостната съвременност се опитва да подреже крилата.

Офелия, спомняйки си за загадката Артур Семьонович, беше готова да повярва на близнаците, понеже знаеше от собствен опит цената на всяко чудо.

Писателите-близнаци разпитваха Офелия в какви отношения се намира със своя шеф и защо нейният шеф не чисти ноктите си и рядко си мие ушите.

И без да дочакат отговор, облягайки на стената своите еднакви глави, близнаците започваха дружно и силно да хъркат.

Обидени на случая и на природата заради тяхната привързаност към щампата, те носеха вратовръзки с различен цвят.

А след шумната, изпълнена с пиянски гласове нощ настъпваше тихо утро.

Настъпваше денят. Мудрий, който не изговаряше правилно „р“, повтаряше магическата дума реализъм, когато някой от посетителите започнеше да се съмнява в идеологическата или естетическата ценност на картините на художника М., несправедливо заподозрял го в привързаност към модернизма. Чул тази дума „реализъм“, изречена с подчертано уверена и категорична интонация, съмняващият се се изчервяваше и се стараеше да се скрие зад гърбовете на тези, които бяха по-скромни и не бързаха да изтъкнат на показ своята мнима ерудиция.

Мудрий правеше всичко, което можеше с чужда помощ, за да прослави покойния художник М. Появяваха се статии, изследвания, монографии, брошури, в които красивите изкуствоведи и техните некрасиви, но затова пък интелектуални жени се опитваха да изяснят до кого е бил по-близо М. — до Левитан, до Куинджи, до Саврасов, до Коровин, сякаш ценността на изкуството се измерва с близостта до известния и всепризнатия, а не със самобитността — да приличаш не на другите, а на самия себе си.

Във философско-естетическия труд на самия Мудрий, глави от който препечатваше Офелия, художникът М. не се споменаваше. Там се споменаваха само истинските гении: Леонардо, Рафаел, Микеланджело, Рубльов, Ел Греко, Рембранд, Александър Иванов (и разбира се, безименните майстори на палеолита), и ставаше дума за онзи велик и поетичен реализъм, когато изображението с необяснима мощ се сливаше със същността на предмета, идеята, явленията, лицата, говорейки за света и човека това, което не би могъл да изрази и каже за себе си нито човекът, нито светът. Именно на техните картини и в техните фрески предметът се явяваше пред очите на зрителя в цялата си свежест и пълнота, а в същото това време в обикновената действителност той изглеждаше само малка част от самия себе си, тъй като се изплъзваше и изгубваше в сивия сумрак на живота.

И без да допечата страницата, Офелия тичаше в залата, където висяха платната на покойния й мъж, за да ги провери, а заедно с тях и себе си. Но на картините на нейния знаменит мъж вещите изглеждаха толкова неми, колкото и в живота или на фотография, те не умееха да излязат от своите обикновени форми, приличащи на мебел, покрита през лятото с калъфки, не умееха изведнъж да заговорят, както говорят дърветата и скалите на Омир.

Това искрено огорчаваше Офелия, дотолкова я огорчаваше, че веднъж тя не издържа и попита Мудрий:

— Ама вие какво, Артур Семьонович, съвсем ли не цените работите на моя покоен мъж?

— Не, откъде-накъде, ценя ги. — И на смачканото небръснато лице се появи иронична усмивка. — Но от цена до цена има разлика. За скъпоценния камък вие плащате къде-къде повече, отколкото за парче тоалетен сапун. Но без тоалетен сапун също не можеш да преживееш.

Напомнянето за тоалетния сапун не предизвика усмивка-реванш от страна на Офелия. Нали за стойността на сапуна говореше този, който го ползваше много рядко.

Офелия не възразяваше. Пък и какво можеше да възрази на човека, зад чиято небрежна и разплута външност се криеше чиста и могъща мисъл, сякаш между този смешен и вулгарен човек и самия Спиноза и Леонардо се беше проточила невидима нишка, заобикаляща с отвращение всеки, който претендира за ум и за знания, всички онези академици, чиито лъжовни лъжеавторитети така обича и глези славата.

Странно, необяснимо и загадъчно беше всичко това. И за да не си блъска главата над тази неразрешима загадка, Офелия излизаше на Болшой проспект, водейки на дълга каишка песа, или пътуваше на трамвай номер едно за Ситния пазар. На пазара гъгниво пееха слепци. Изродите безсрамно демонстрираха своята уродливост. Ловки личности предлагаха: