Генадий Гор - Изваяние

— Вие не ми вярвахте тогава.

— Не е вярно! Вярвах! И затова протаках, за да ви спася. Вие стоите като че ли извън времето и над него. Вие ли трябва да се занимавате със залавянето на престъпници и да се намесвате в тяхната временна съдба! Е, добре, ще ме разстрелят, а какво ще се промени? Един повече, един по-малко. Пък и тайната, нужно е да опазите и вашата тайна.

— Плюя аз на тайната си — прекъснах го аз. — Е, ще разберат, че съм проникнал от бъдещето в този суетлив и суетен век, без да доложа предварително, където трябва. Е, ще пошумят, ще се повъзмущават. Но все пак няма да ме разстрелят или изпратят в Соловки. Няма такъв закон да съдят в настоящето човек заради странностите на бъдещето.

— Чудак — каза бившият щабс-капитан. — Мили, наивни чудако. А чудото? За него забравихте ли? Сега не са времената на галилейските рибари. Пък и тогава на бъдещия бог не му се размина заради страстта му към чудесата. С вас ще постъпят по-лошо, отколкото с мен. Аз вече не съм опасен. А вие представлявате опасност и опровергавате законите на науката.

— А ако ми се удаде научно да обоснова своето пътешествие в миналото?

— Съмнявам се. През това време не стоях със скръстени ръце и нещичко прочетох. Даже теорията на относителността и нея много я отхвърлят, да не говорим за хипотезата на Фридман за разширяващата се Вселена. Вие забравихте за догматизма и за много други неща. Пуснете ме, докато още не е дошъл вашият Коля с милиционера. Дайте да оставим партията незавършена. Вие направихте ход и аз ще отговоря на него на следващата ни среща. Рано или късно мен, все едно, ще ме намерят… Сега жена ми е бременна, всеки момент очаква детето. Заради детето и нея. Да, като че ли идват за мен.

И той показа приближаващия се Коля и лениво крачещия след него дългуч-милиционер.

— Бягайте — каза някой тихо.

Това беше моят глас. Но аз бях почти убеден, че някой каза това вместо мене. Той се втурна. Аз след него, слушайки след себе си диханието на Коля и свирките на милиционера. Но маймунските крака на бившия следовател бяха сръчни и бързи.

В движение той скочи в трамвая, а ние се спряхме — аз, Коля и неловкият, ленив милиционер, който свали фуражката си и започна да изтрива потта от челото си.

След това трамваят се скри зад ъгъла на „Садовая.“

От Офелия Аполоновна (нейното бащино име, митично във всички смислови оттенъци на тази висококултурна дума, отдавна се беше утвърдило и съвсем органично се беше присъединило към нейното, осветено от високата традиция име), от Офелия (ще я назоваваме в отсъствието на Мудрий така) се получи нелоша машинописка и доста разумен счетоводител. А когато Артур Семьонович Мудрий боледуваше, което с него се случваше доста често, тя изпълняваше и по-сложните задължения на екскурзовода. Квартирата-музей не е Третяковската или Ермитажът, налагаше се във всичко да се придържат към строгия режим на икономии.

С тъничък, наистина ангелски гласец (обикновено с такова гласче говорят преподавателките по английски език, но само на английски, а не на руски) тя разказваше на групата посетители (където пожелалият да се просвети непман стоеше редом със сипаничавата рабфаковка и леко пийналия огняр), като се опитваше да разкрие съдържанието и формата на картините, без всякакво обяснение разбираеми за всеки, който поне веднъж в живота си е видял пейзаж или изображение на жена. Но такъв беше отдавна съществуващият порядък — да се обяснява всичко, в това число и ненуждаещото се от обяснение, като че зрителят няма собствени очи и не може да отличи брезовата гора от косите на красивата жена, която си мие главата в легена.

Рабфаковката, леко пийналият огняр и няколко домакини слушаха лекцията й с напрегнато внимателни лица, а непманът, както и да се стараеше, не можеше да скрие своята скептично-недоумяваща усмивка, която свидетелствуваше за неговата природна пресметливост и житейски опит.

— Я ми кажете, моля ви — попита той стесняващата се Офелия, — защо знаменитият майстор, бидейки не само класик, но едновременно и съветски художник, е изобразил все разсъблечени дамички и брезички с полянки, без изобщо да забелязва обкръжаващата го героична действителност?

Офелия се смути, както се беше смущавала вече неведнъж, и започна притеснено да споменава за древна Гърция и за вечната красота, като ужасно се плашеше, че някой от присъствуващите ще я уличи в методологическа неграмотност и ще напише жалба в култур-просветата.