Генадий Гор - Изваяние

Но освен случайностите към неговата биография се примесваше и чудото. За него щателно премълчаваха всички бъдещи биографи, в това число и тези, които бяха чували за това чудо от самия Нобелов лауреат. Най-неподправената действителност те приемаха за шега, за своего рода чудачество, за весела игра на ума, с която световноизвестният учен искаше да позабавлява своите събеседници, а заедно с тях и себе си.

Моята дружба с Коля ставаше все по-тясна. И в един обикновен дъждовен, типично ленинградски ден аз разказах на Коля своята тайна, а заедно с това и тайната на Офелия, вдовицата на знаменития художник М., на чиято ретроспективна изложба ние с Фаустов се запознахме. Аз разказах тази тайна на Коля на съвсем неподходящо място — в препълнената с обядващи нарпитовска столова, където всяка дума, произнесена даже полугласно, ставаше достояние не само на твоя събеседник, но и на всеки, който обича да се интересува от чужди тайни.

Пък и така, изглежда, се беше случило. Аз хванах изплашено-безумния поглед на някакъв възрастен интелигент, настроил слуха си на тази интимна вълна, която сега ни съединяваше с Коля. Да, вълна, това по друг начин не може да бъде наречено.

Но, дявол го взел, този стар интелигентен глупак, нека слуша това, което не беше в състояние нито да разбере сам, нито да го обясни на другите. Пък и той подслушваше разговора не на двама квартирни крадци, които току-що са извършили кражба и се договарят как да я скрият, а слуша неща, които описват във фантастичните романи… И ако пък той не е съвсем изкукуригал, то ще си помисли, че аз нарочно го будалкам, като разказвам високо за нещо невероятно.

Старецът си отиде, обидено свил устни, и като погледна към нас, поклати глава. Нека си въобразява, че съм псих, само Коля да не си въобрази това.

Аз мислех, че моят разказ ще се разбие в стената на неговото недоверие, нали той беше аспирант, беше естественик и изповядваше истината, удачно формулирана точно в тези години от кумира на Коля академик В. И. Вернадский, че главният постулат на науката се явява аксиомата за абсолютната реалност на света. А аз натрапвах на съзнанието му нещо, като че ли разрушаващо този абсолют и противоречащо на научните знания.

Коля повярва и това беше не по-малко чудно, отколкото това, за което аз му разказвах в кухненския дим на столовата, в хора от гласове, в мляскането на дъвчещите уста и звъна на бирените чаши.

Защо повярва Коля? Може би защото не отделяше науката от чудото, изисквайки само едно — да бъде това чудо обяснимо, да се опира на рамките на математическата или някаква друга още несъществуваща и неизвестна логика. Впрочем той повярва и не повярва, притиснат в менгемето на тези две противоречия. А аз настоявах.

— Бихте ли могли да обясните на Кюхелбекер, или даже на Одоевски — попитах аз Коля — теорията на относителността?

— Мисля, че не — отговори Коля. — Но какво общо с това има Одоевски, чиито „Руските нощи“ аз много обичам?

— Одоевски, това сте вие — казах аз.

— А вие кой сте?

— Аз, това сте вие, Коля, по отношение на Одоевски, когото сте решили да запознаете със съвременната научна истина, забравяйки за това, че тя е изгубила нагледния веществен характер и не се поддава на самопроверка.

— Разбирам, разбирам — кимна с рошавата си глава Коля, — вие искате да кажете, че аз съм изостанал от вас, както Одоевски от Планк или Айнщайн?

— Но аз не смятам това за своя заслуга, както не бихте го сметнали за своя заслуга и вие, ако ви се случи да се срещнете с човек, живеещ в началото на миналия век.

— Всичко е ясно — каза Коля.

— Ясно ли? Внимавайте! Помислете първо, а след това вече… Боя се, че съвсем не е толкова ясно.

— Ясно е! Ясно е! — прекъсна ме Коля и замаха с ръка срещу мен. — Да, ясно е, разбира се!

Но на другия ден аз се убедих, че това съвсем не е било ясно за него. Коля дотича при мен точно в момента, в който, подражавайки на Петров-Ведкин, рисувах Мадона с живо чипоносо лице и червена фабрична кърпичка. Мадоната пълнеше цигари в цигарената фабрика на бившата Лафери, но от това беше не по-малко идеална, не по-малко прекрасна.

Лицето на Коля и особено очите му бяха като на онзи стар интелигент в нарпитовската столова, когато той, отивайки си, клатеше глава.

Коля беше толкова развълнуван, че, разбира се, не забеляза моята Мадона, работничка от цигарената фабрика на Лафери, както не забеляза и самата фабрика, която стоеше зад гърба на Мадоната и служеше за индустриален фон в търсенето на вечната красота.