Генадий Гор - Изваяние

Всички тези секретарки и машинописки, пазещи вратите, зад които трябваше да се проникне, имаха такава интуиция, каквато притежаваше и осиротелият пес. Те веднага се досещаха, че тя по-скоро е въображаема, отколкото действителна, и се съмняваха бил ли е покойният й мъж Тициан, а ако е бил, то това трябваше да се докаже не с думи, а с хартии с много печати.

Пък и действително беше ли той велик, или само изглеждаше такъв, кой можеше да гарантира за това? Времето? Но твърде малко време беше минало, за да се установи неговата истинска величина и да се определи има ли той право на дом-музей. Нека отначало минат поне десетина години и тогава времето ще каже достигнал ли е, или не е достигнал величието. А ако не е достигнал, също не бива да се огорчаваме. Нали той даваше големи надежди, но по силата на разни субективни и обективни причини не беше могъл да ги оправдае.

За всичко това на Офелия й говореха понякога ясно, а по-често мъгляво и пред вратите, и зад вратите, когато й се удаваше да проникне там.

Всички се позоваваха на авторитета на времето, без да подозират даже, че молителката сама беше част от времето и можеше да се разпорежда с него не по-лошо от някаква си бивша Мнемозина. Но това беше особен случай, изискваха се подписи и печати и обратният ход на времето с нищо не можеше да й помогне, защото кой ще повярва на хартийката или документа, доставен от бъдещето? Пък и самата молителка даже не намекваше за такава странна възможност.

В края на краищата Офелия разбра, че си е поставила непосилна задача. От всички тези грижи и главоболия тя отслабна. И колко издръжливост и хладнокръвие трябваше да притежава, за да доказва някому, когото не вижда, но чува добре по телефона, че мъжът й е велик, и като не вижда даже изражението на лицето, да изслушва отказа, понякога вежлив и съчувствен, а понякога и насмешлив, пълен с чисто мъжка иронична отрова. Славата на покойния й мъж ли я безпокоеше повече, или съдбата на квартирата? Но случаят беше такъв, че трудно можеше да се отдели едното от другото.

Добри хора я посъветваха да се обърне към една пробивна личност, към критика и изкуствоведа Артур Семьонович Мудрий, който точно тези дни си търсеше удобно и несъздаващо много грижи място на директор на малък музей.

Злите езици говореха, че Мудрий, макар и да не обича и дори тайно да презира изкуството, въпреки това си беше избрал професията на изкуствоведа, която му се струваше много интелигентна, даже светска, а главно му оставяше много свободно време, което той много ценеше. Мудрий се зае с работата, като предварително уговори с Офелия правото да стане директор на бъдещия музей и да се разпорежда с експозицията и хранилището, разчитайки само на неговия, на Артур Мудрий, вкус и компетентност, без вмешателството на роднини и странични лица.

Като прегледа всички заявления и молби, съставени от Офелия Аполоновна, Мудрий заяви:

— Забравете тази дума „почти“! Заради това „почти“ сте получавали отвсякъде откази. М. е бил велик художник. Тази версия е чисто официална. Казано неофициално, той не е бил такъв. Но ако си говорим откровено, аз не съм уверен, че дори Леонардо или Рафаело са били велики. В действителност велики художници са били тези, чиито имена човечеството никога няма да узнае. Хората от палеолита, изрисували стените на пещерите. Те не са наричали себе си художници и не са знаели тази пошла дума „изкуство“.

Офелия заплака. Тя плачеше от обида, от безсилие, от унижение. Тя искаше да изгони Мудрий, но вместо да го изгони от дома си, да го изгони незабавно, тя изтри сълзите си с копринена кърпичка, ухаеща на скъп и нежен парфюм, и се усмихна съвсем по детски, както би се усмихнала гръцка богиня, превърнала се в жива мила девойка. В края на краищата не бива да се обижда на човек, който не признава величието не само на покойния художник М., но и на самия Леонардо, оставяйки правото на такова само на безименните живописци от ранния палеолит.

— Кажете — попита тя, — това ваше искрено убеждение ли е?

— Това е моята концепция — отговори важно Мудрий, — за която аз се боря вече много години. На тази тема пиша философско-естетическо изследване.

Офелия се усмихна. Мудрий свали бомбето си. В целия Ленинград, ако не се смята градският равин, холандският консул, величавият просяк, който живееше край Казанската катедрала, и трима осемдесетгодишни старци-денди от края на миналия век, които ежедневно ходеха във вегетарианския ресторант на проспект 25 Октомври (бившия и бъдещ Невски проспект) да ядат пудинг с ябълки и разбита сметана, изобщо ако не смятаме всички изброени от нас лица, Мудрий единствен носеше бомбе.