Генадий Гор - Изваяние

Но както вернисажите, така и дискусиите, срещите с любителите и познавачите на живописта свършиха много отдавна поне що се отнася до самия него. Той не излизаше от къщи, работеше, а след изнурителния труд лежеше с полузатворени очи и цялото му минало минаваше през съзнанието му като сянка.

Последните работи му се удадоха, действително му се удадоха. Това чувствуваше даже песът. Ако по-рано върху липата на ценителите — познавачите и художниците, които идваха в ателието на художника М. и оглеждаха неговите картини, — ако по-рано върху тези лица лежеше неестествено фалшиво и лицемерно изражение, то сега техните лица ставаха напрегнато-сериозни, учудени, даже смутени. И не те разговаряха с картините, а картините разговаряха с тях. И имаше повече правдиво мълчание, отколкото излишни ласкателни думи, не винаги мамещи даже самия М., който беше свикнал с ласкателството и го обичаше.

Силата на такова мълчание е велика и на нейното обаяние се поддаде и песът. Сега, когато гледаше рисунките на художника, му се струваше, че чувствува и миризмите на своя господар, тези неповторими миризми, които се бяха слели с платното и бяха станали същност на изобразеното.

И песът от удоволствие въртеше опашка. Радваше се за своя господар, макар че какво толкова имаше, за да се радва? Все по-често се появяваха хората с бели престилки, понякога и през нощта, пристигаха с голям закрит автомобил, който издаваше тревожни сигнали.

Хората в бели престилки вкарваха в тялото на господаря дълга игла с течност или поднасяха към устните му гумена възглавничка със свеж въздух, който болният жадно гълташе.

Като виждаше тази гумена възглавница, напълнена с остър и чист зимен въздух, който преминаваше край устата на болния и струеше край кревата, песът изпитваше мъка и с цялото си същество, с целия трепет на своето голямо, рунтаво тяло чувствуваше, че животът на господаря му малко по малко си отива като този въздух от гумената възглавница.

А когато отнесоха господаря, отнесоха го завинаги, песът зави. Господаря вече го нямаше, но останалите след него миризми дразнеха обонянието му и това беше непоносимо: те само напомняха за този, когото вече го нямаше и никога нямаше да го има.

Песът виеше, но сякаш не той, а самата природа виеше жално: реките, облаците, дърветата и горските пътища — всичко, което беше останало тук, но бе загубило всякакъв смисъл, защото беше изчезнал този, когото песа обичаше с цялата си кучешки безкрайна и предана същност.

Тъгуваше ли, отчаяна ли бе Офелия, погребвайки своя величав и знаменит мъж, своя мил и добър Тициан от Василевския остров? Кой би могъл да знае за това? Богините рядко плачат, дори ако тези богини са издялани не от мрамор, а от материал, чиято тайна не ни е известна.

Тя нямаше време да се отдава на мъките на отчаянието. Тя просто нямаше нито една свободна минута.

Прояви бурна, неуморна дейност, отначало на погребението, а после на помена, където присъствуваха почти всички знаменитости на града и където дойде дори британският консул в празничен „ролс-ройс“, голям познавач и любител на руската живопис, както и на руската водка.

Но истинските грижи и главоболия настъпиха седмица или две по-късно, когато дори и песът затихна и сякаш малко се успокои, разбирайки, че със своя жалостив вой няма да върне този, който лежеше вече в земята под прясното хълмче, покрит с живи и метални цветя.

Песът затихна и се успокои, сам в огромния дом, очакващ нелюбимата и най-вече неразбираема и загадъчна господарка, която много приличаше на мраморната статуя, стояща в кабинета на господаря — статуя въпреки всякаква логика, — и човешка, и кучешка, надянала на себе си рокля, чорапи, модна шапка и изведнъж изпълнила се с енергия.

От сутрин до вечер Офелия бягаше по учрежденията. Сравнително бързо тя успя да издействува да сложат мраморна плоча на стената на къщата. На тази плоча беше изсечено със злато името на художника и цифрите, показващи годините, които той бе преживял тук. А тук той бе прекарал мафусаилово време, надживявайки много пълководци, царе, вдовици и сираци и събития от различни епохи, здраво свързани с неговия продължителен живот.

Да, плочата вече беше поставена. Тя привличаше погледите на минувачите, които не знаеха за кое повече да му завиждат — за славата или за дълголетието. Но ето че старанията й домът на Тициан от Василевския остров или почти Тициан да стане музей, засега не се увенчаваха с успех.