Генадий Гор - Изваяние

Кой знае. Може би господарят вече не чувствуваше загадъчността на нейното странно същество, което само се усещаше от всички, а в действителност липсваше. Тя имаше нещо общо с изображенията на хората върху картините, песът беше забелязал това отдавна. От изображенията миришеше на охра, кармин, белило, лазур и дърво. От нея на скъп тънък парфюм, пазен в здраво затворени флакони върху тоалетната масичка. Тя, също като портретите, рисувани от господаря му, беше и от едната, и от другата страна едновременно досегаема за очите, но изплъзваща се за чувствата, като че играеща с тях на криеница.

На господаря не му се удаваше напълно да предаде с помощта на боите и четката моделите, дърветата, поляните, ливадите, пътищата, улиците, павилионите за бира, симфонията на миризмите, самата същност на света. Създавайки картини, господарят винаги бързаше, като че се боеше, че непредвиденото ще му попречи да ги завърши в набелязания срок. Но може би това, което не му се бе удавало по-рано, щеше да му се удаде сега, когато той рисуваше своя любим пес, рисуваше, без да бърза, без да определя срокове, като отдаваше на работата най-хубавите, най-слънчевите часове на своя ден.

А дните като че нарочно бяха слънчеви, изключителни за вечно мрачния и дъждовен Ленинград. Слънчевите дни идваха без дейното участие на кучето, което изпълняваше този път ролята на модел и служеше на господаря си не така, както са призвани да служат кучетата, които пазят квартирата от крадци и плашат със сърдит лай тези, които не заслужават нищо друго освен лай.

Работата вървеше бавно и песът се умори от дългото лежане на килима. Той пропускаше веселите слънчеви дни и с нетърпение очакваше разходки по Болшой проспект или по крайбрежната улица „Точковая“, където Нева миришеше на нещо свежо и на смола от дървените баржи и където водата се люлееше, разбудена от минаващ катер или моторна лодка.

Господарят сега рядко излизаше на разходка със своя пес. Той забележимо се отпусна. С песа излизаше господарката. Външно тя приличаше на всички красиви и елегантно облечени жени, срещани по улиците и булевардите. Но само външно. На нея нещо не й достигаше и беше странно, че хората не го забелязваха. Впрочем хората способни ли са да забелязват много неща? Та те почти не усещат миризмите. А светът без миризми е все едно дърво без листа или фенерен стълб без фенер.

Господарят все още продължаваше да рисува песа. Той беше недоволен от фона и много пъти го прерисуваше. Не беше доволен от очите и дълго се мъчи, докато не съумя да предаде сходството на очите от платното с тези, които гледаха с изконно кучешка доброта, дълбоко скрити в гъстата рошава козина, едва-едва миришеща на куче.

На края картината беше готова и като я свали от статива, господарят небрежно я постави на пода на ателието, подпирайки я на стената, постави я и отиде в кабинета си да полежи, да почете вестник, да попрелисти илюстровано списание.

Песът се приближи до своето изображение и го помириса. Миришеше на бои и рамка, на нищо друго. И вероятно, за да помогне на своя господар, песът вдигна крак и пусна тъничка жълта струйка върху своето изображение. И то изведнъж оживя. Замириса на пес, започна да се долавя цялата кучешка същност.

Влезе господарят, видя стореното, страшно се разсърди — и което не беше се случвало никога, болезнено ритна песа със старческия си, но все още тежък и силен крак. След това се наведе и започна да бърше платното с парцал, но за щастие миризмата не изчезна, макар вече да не беше толкова остра.

Изображението изгуби част от своята земна и действителна реалност, но само част. След това картината изчезна. Купи я колекционер, човек с голям, остър и некрасив нос и постоянно примигващи мънички очички, от когото миришеше на лекарства, като че беше аптекар или фармацевт.

А песът не обичаше аптеките и миризмата на лекарства, макар че разбираше необходимостта им.

Сега миризмата на лекарства започна все по-често и по-често да раздразва кучешкото му обоняние. Човекът често боледуваше. Но борейки се с болестите и старческата немощ, продължаваше да работи.

Той вече не рисуваше подобни на жена дебели брези и прекалено натурални ели, и не хвърляше по платното изгревите и залезите, стараейки се заедно с това да предаде неспокойното течение на горските реки и безметежното спокойствие на езерата, едва подсладени, съвсем мъничко, така че да не се хвърля в очи на опитните познавачи и придирчивите изкуствоведи, но много да се харесва на неизкушената публика, която всеки път приемаше за истинска красота това, което беше далече от действителната, неразкрасена истина.