Генадий Гор - Изваяние

— Но като изучавам клетката — прекъсна ме Коля, — аз изказвам хипотезата за възможността за безсмъртие, заложено в тази клетка.

— Безсмъртие! Безсмъртие! Притрябвало ви. Представете си лавкаджията, който стои на тезгяха си не дни и години, а хилядолетия. Ето какво в действителност означава вашето безсмъртие.

— Но, първо, тогава няма да има лавки и освен това човекът, без да се изменя анатомично, ще се изменя духовно.

— А вие имате ли представа от анатомичните хора?

— Засега не.

— Това „засега“ ще продължи повече от век. Аз си спомням един свой добър познат, мъдреца Спиноза…

— Извинете — прекъсна ме Коля, — но от Спиноза ни отделят векове.

— Векове ли? Съгласен съм. Но аз говоря не за този Спиноза, а за друг, съставен от реализирани формули и хипотези.

— Вие говорите безсмислици, бълнувате.

— А може би искам да ви разкажа сюжета на научнофантастичния роман, който пиша през дните, когато в комуналната квартира всички спят и настъпва такава тишина, каквато има само в междузвездните вакууми на Вселената.

— Прочетете ми някой път откъс от вашия фантастичен роман — каза Коля. — Или мислите, че ще ви ругая за същото, за което ругая и Уелз?

— Уелз не бива да се ругае. Уелз се е досетил за много неща, живеейки в своята провинциална Англия.

— А вие? — изведнъж попита Коля почти шепнешком. — А вие? За какво сте се досетили вие?

— За това, че безсмъртието е ненужно.

— Нужно е! Аз мога да докажа това.

— Кому е нужно? На вас лично ли? На човечеството? На цивилизацията? Или на земната биосфера, която ще бъде окончателно погубена от това?

— Това е необходимо на индивида, на личността.

— За какво?

— За да прояви всичко, което е заложено в нея, без да мисли за болестите и смъртта.

— Вие, Коля, се смятате за диалектик, — казах аз, — но не можете да разберете простата логика — единството на крайното и безкрайното не може да бъде разкъсано без последствия за обществото, за цивилизацията… за етиката. Аз смятам безсмъртието за дълбоко неетично.

— А аз смятам за неетични смъртта и болестите.

— Болестите — това е вече друго нещо — казах аз. — Ето, борете се с тях, Коля, изучавайте клетката и нейните сложни механизми. Но не посягайте на времето и не се опитвайте да го отмените, заменяйки го с метафизичната вечност.

В онези години паважът в Ленинград беше още дървен. На Василевския остров тук-там между дървените блокчета зеленееше нежна тревичка, възпявана неведнъж в лирически стихове.

Впрочем за стихове молеше всичко: и неведнъж възпетите сфинксове, които стояха срещу Художествената академия, и синьото избеляло небе (което поетите кой знае защо наричаха „басмено“), и файтонджиите, очакващи лениво клиентите си — понякога честен чиновник с брезентна чанта, леко пийнал майстор от Трубочния или от Козицкия завод, понякога разхитител, който хвърля наляво и надясно монети, и само много рядко нападател, който, бързо скочил в бричката, Гоголева конструкция, на старинни ресьори, с кожено покривало, със зловещ шепот предупреждава:

— Давай по-бързо! Иначе ей сега ще отидеш в рая.

Разхитителите и нападателите умееха да се шегуват, чувствувайки, че под краката им започва да се изплъзва почвата и Непът изживява последните си дни.

На Василевския остров беше тихо. Даже още по-тихо, отколкото на Петроградската страна и сфинксовете на крайбрежния булевард, потънал в гранитна тишина, можеха да общуват със столетията, без да пречат на редките минувачи.

Художествената академия — това бе особен свят. И прозорците, и вратите й изглеждаха така, както по времето на Пушкин и Гогол, макар че от тези врати сега излизаше вече не елегантно-величественият Брюлов, а скромните Петров-Водкин и Карев.

Знаменитият художник М., когото, съвсем не за да принизим, ние нарекохме Тициан от Василевския остров, никак не приличаше на Петров-Водкин, а още по-малко на скромния Карев, макар също да преподаваше във величественото здание, приличащо на застинала, облечена в камък класическа поема, от която времето беше иззело консервативния дух.

Тициан от Василевския остров доста често седеше на скамейката в Славеевата градина във величествено-съзерцателна поза и мечтаеше за нещо. Обикновено до него седеше Офелия — пълна, но все още много красива дама — само че не с кученце, а с един много голям, охранен, къдрав пес.

Песът бягаше около кленовете и дъбовете, облизваше кората. За разлика от своя величав господар, живеещ в средата на оптично-цветовите впечатления, песът живееше в света на миризмите, като със своя свръхчувствителен нос ту отделяше един мирис от друг, ту ги съединяваше в музиката на ароматите, които пронизваха цялото негово жизнерадостно и безкрайно наивно същество, още неотделено от природата, от земните клетки, корените на тревите, облаците и Нева, бавно влачеща своето замътено битие към морето, където димяха английски и немски параходи.