Генадий Гор - Изваяние

Време беше да се смени темата на разговор и аз посочих книгата на Ернст Касирер „Философия на символичните форми“, която не беше се превърнала в библия за Коля само защото я беше писал последовател на Кант. В същност той бе изменил на Кант заради математическата логика, но все пак си бе останал полукантианец.

„Ех, Коля, Коля — мислех си аз. — Ако трябваше да те викат в комсомолското бюро, за да ти се скарат, то не трябва да бъде заради черно-бялата репродукция на «Сикстинската мадона», а за този същия рафиниран Касирер. Но, слава богу, твоите другари комсомолци са слушали за Мадоната достатъчно много лоши неща, а за по-неизвестния Касирер нито лошо, нито хубаво.“

Като гледаше ту книгата на Касирер, ту мен, Коля не се сдържа и започна да се оправдава. Той четял Касирер, за да извлече от него рационалното зърно, само зърното, отхвърляйки всичко, с което по принцип не бил съгласен.

Аз също казах, че в Касирер има много идеологическа плява, но рационалното зърно, както предполагах (а аз не само предполагах, но и знаех), ще даде кълнове, необходими за съвременното, бъдещо знание.

Ако академик Вернадский (също кумир на Коля, когото ние в бързината бяхме забравили да назовем), ако той бе дал да се разбере, че между човека и космоса съществува посредник или следа, уместно наречена „биосфера“, то Касирер утвърждаваше, че между биосферата и човека, а на свой ред между човека и другите хора също има посредник — това е знакът, символът, езикът на думите и езикът на изображението и много други езици, без съдействието на които би било невъзможно знанието.

Ние заговорихме с Коля за знаците, стараейки се да не се приближаваме много близко до Касирер, като че това беше минно поле.

Заговорихме за знаците и за този тайнствен феномен, наречен език.

Но когато говориш за този удивителен феномен, никога не трябва да се забравяш, а аз изведнъж забравих къде се намирам и с кого говоря, и произнесох няколко думи на този език, за който би следвало да мълча.

— Това мъртъв език ли е? — попита Коля. — Или жив? Къде и кой говори на него?

Не отговорих. Не можех да му кажа, че този език говорят не тук, а на една малка планета, много далечна и доста своеобразна.

Да, трябваше да бъда внимателен. И тук аз се скрих зад Хлебников, зад неговата детскоезична страст да създава нови думи, с помощта на които можеше да прозре през скучната, покрита с праха на ежедневието същност на нещата, тяхната почти дивашка свежест и поетическа енергия.

Коля, свикнал по фаустовски да мисли едновременно за различни неща, обединени от капризната и гносеологически алчна мисъл, пак си спомни за своя Касирер, лежащ на бюрото му във вид на съвсем обикновена немска книга, издадена във Ваймарската република на отлична хартия. Касирер обичаше да шифрова и разшифрова своите и чужди мисли, беседвайки за средата между човека и света, но не се досещаше за това, че обкръжаващият ни свят (тоест биосферата) също беше само посредник и среда. Но за това, за което Касирер не се досещаше, се досети Коля с помощта на Вернадский.

Когато следващия път отидох у Коля, вместо „Сикстинската мадона“ на стената видях изображението на Офелия.

Картината беше в същата онази рамка, в която до неотдавна беше и „Сикстинската мадона“. Аспирантът не беше толкова богат, че да има две рамки, и съвсем не толкова плуралистичен, та да се моли едновременно на две богини.

Като посочи с поглед изображението на Офелия, Коля издекламира:

Аз внимателно слушах. Този път някой беше изобразил Офелия не с помощта на линиите и багрите, а с помощта на думите и това бе много по-точно и поетично, с пълното разбиране, че Офелия е по-скоро знак, отколкото човек или (което е още по-точно) знак, слял се с човека съвсем по законите на съня — сън, който е станал реална действителност.

— Чии са стиховете? — попитах Коля. — Ваши ли?

— Не, не са мои. На Константин Вагинов. Ходи по Петроградската страна и Василевския остров и с помощта на думите и ритъма нарежда вековете като карти и пак ги съединява. Той живее едновременно и в древната Александрия, и в Петроградската страна, и в далечното бъдеще. Да, той е истински поет.

— За вас е вредно прекалено да се увличате от поезията — казах аз. — Вие пишете дисертация не за древната Александрия, а за такова прозаично нещо като животинската клетка.