Генадий Гор - Изваяние

— Вие не грешите. Тя действително е от бившите богини. А по отношение на Лора по-внимателно. Тя е жена на Тициан от Василевския остров. И той я е нарисувал, като съвсем не е разчитал на вашите скептични забележки. Тициан си е Тициан дори и да живее не в старинна Венеция, а тук до Болшой проспект.

Малко по малко ние поведохме разговор.

Николай Фаустов също живееше на Василевския остров, караше аспирантура в Биологическия факултет под ръководството на най-крупния цитолог и най-знаменития историк на еволюционните идеи. Сливайки се с духа и буквата на своята метафизично-гносеологична фамилия, Коля се интересуваше от всичко, което действително беше дяволски интересно: цитология, философия на езика, първобитно мислене, квантова механика, поезията на Райнер Мария Рилке, изкуството на Великденските острови.

Загърнат в дребничкото пространство на Василевския остров, а също на Петроградската и Виборгската страна с техните прашни булеварди и градини, той с шестото си чувство усещаше безкрайността на обкръжаващата бюрото му Вселена и вече завиждаше на този, който много години, по-късно ще се гмурне в нейните бездънни глъбини и ще се върне на Земята, препълнена с пространство, време и, разбира се, с щастие — щастието, чийто псевдоним е Абсолютът.

Когато ми разказваше за своята гносеологическа ненаситност, за своя временнопространствен глад, той не подозираше, че неговият събеседник вече се е гмуркал в глъбините на тази най-бездънна Вселена и се е върнал на Земята, макар и препълнен с пространство и време, но съвсем непознал щастието — нито относителното, нито абсолютното. Пък и какво е това щастие? Островче, където царят уютът и покоят. Сладникаво-еснафска думичка, заимствувана от лексикона на тези, които не подозират, че човешките желания са също така безкрайни и бездънни като Вселената.

Аз казах на Коля какво мисля за щастието и Фаустов, нещо, което се случваше рядко с него, не започна да оспорва моята малко тъжна мисъл.

Коля имаше няколко кумира: московския цитолог Колцов, поета Хлебников, физика Фридман, познавача на първобитната логика Леви Брюл и учителя на Циолковски, руския мислител на XIX век Николай Фьодорович Фьодоров. Впрочем това съвсем не означаваше, че Коля беше подготвил духовен коктейл от техните идеи и го вземаше по супена лъжица сутрин заедно с мед, за да поддържа своето интелектуално здраве, не много устойчиво като у всеки юноша, който безразсъдно изразходва своите сили.

Към изредените имена и идеи той не беше добавил още една, изглеждаща невъзможна за времето, в което живееше Коля, но осъществена в моето — XXII век.

Вие се досещате, разбира се, за какво става дума сега. Става дума за това, от което Синеусов беше избягал и бе приел смъртта в колчаковския затвор, предпочитайки временното пред вечното.

Коля Фаустов, този нов Фауст от Василевския остров, презираше временното и крайното и като всеки Фауст мечтаеше за безкрайното.

Дали именно затова той не специализираше цитология? Дали не разчиташе на това, че неговата наука без помощта на чуждопланетния разум не ще преподнесе на човечеството своя коварен подарък?

Но, първо, Коля не знаеше (пък и откъде би могъл да знае това!) какво е това вечност и, второ — той надценяваше възможностите на тази наука, която имаше намерение да направи своя специалност.

— Да, да — шеговито се съгласявах аз, — науката ще ви поднесе този подарък на тепсия в един, както вие казвате, прекрасен ден. Но аз не бих нарекъл този ден прекрасен.

— Защо? — попита той.

Аз бих могъл да му разкажа за Синеусов и за себе си, а също така за електронния Спиноза, останал далече-далече. Представям си как би се удивил новият Фауст, чувайки за Мефистофел, синтезиран от доста тривиални формули от физико-химиците и химико-физиците на XXII столетие. Но аз отложих тази беседа, разчитайки на това, че пред нас има още много време и мислейки за това, че Коля с неговия Евклидов ум още не е подготвен, за да възприеме толкова парадоксални сведения.

И за да не разочаровам Коля съвсем, аз му подхвърлих кокалче, намеквайки, че Хърбърт Уелз не е бил толкова прост и наивен, както мислят учените, които бяха обявили идеята за пътешествие във времето най-малко смешна, ако не жалка.

Коля се наостри, нарече Уелз невежа (което беше по юношески избухливо и несправедливо) и веднага приведе няколко довода, с които искаше да убеди мен, понеже нямаше възможност да убеди живеещия в Англия Уелз.