Генадий Гор - Изваяние

Офелия пропусна думите ми край своите мраморни уши.

Тя ме преведе през трапезарията, а след това през спалнята от карелска бреза, после през кухнята, където с холандско-живописни оттенъци пробляскваха с червената си мед съдовете, и на края ми показа банята, като бързаше да предизвика у мен или завист, или презрение. Аз се досетих, че тя продължава странната и загадъчна игра, която беше започнала с мен в този ден, когато искрено ми призна, че тя е не само момиче, но и книга.

В загадъчното произведение на неизвестния автор се вплитаха като че случайно страници от съвсем друг роман, роман съвременен, написан от излизащ на мода боеви и находчив белетрист, приспособяващ своето остро, но банално перо към вкусовете на средния човек от времето на Непа.

Може би тя искаше да ме накара да почувствувам цялото своеобразие на тези години, за да ме отведе след това напред или назад, било в епохата на преследваните албигойци, било по времето на Великата отечествена война, затваряйки ме в хитлеристки концентрационен лагер или карайки ме да изпитам глада и студа на ленинградската блокада, приобщавайки ме към мъжествения живот на ленинградчаните, които аз бях успял вече да обикна.

Вероятно това беше почивка. Едва ли тя имаше намерение да се задържа в тази разкошна квартира, вслушвайки се в спора на вещите с техните подобия в багетови рамки — вещите, които защищаваха своето честно и независимо битие от нескромните претенции на своите самоуверени отражения, гледащи от всички стени и ъгли.

Това още не беше музей само защото творецът на картините надживя всичките си връстници и приятели, в това число и самия себе си.

Аз с изумление гледах напълнялата Офелия и нейната прическа, над която се беше потрудил фризьорът, някой Пиер или Жан, съвременен чужденец от Лондон или Париж.

Изглежда, излишната пълнота оказваше влияние на чувствата й и едва ли тази нова Офелия, зарегистрирана в гражданското на Василевския остров и едновременно тайно венчана в Андреевската катедрала от интелигентния живо-църковен свещеник, който изучаваше религиозно-философските трудове на отец Павел Флоренски, но редовно си изписваше списанието „Безбожник“, едва ли новата Офелия беше готова за придвижвания във времето и даже в пространството. Не предпочиташе ли тя заседналия живот в тази разкошна квартира, в която дебелите завеси не пропускаха нито виковете на продавачите на „Вечерная красная газета“, нито дрънченето на трамвая и свирките на милиционера.

— Е, как живеем? — попита ме Офелия с престорен глас, когато камериерката с наглите очи донесе поднос с дребни сладки, купени от сладкарницата на Лора, и кафеника, от който е пил някой княз или граф, пъргаво сменил крайречния булевард на Петроград за една от многочислените „рю“ на космополитния Париж.

— Е, как живеем, за какво мечтаем? — попита тя, едва-едва пародирайки бившия си съсед, незаконния син на руския класик.

— Не се оплакваме от живота, но мечтаем за мъничко придвижване в бъдещето или в миналото, понеже не желаем да привикваме към прекалено заседнал живот.

— Ти искаш да захвърля своя старец? — попита ме тя, като с любов огледа обстановката, с която й предлагах да се раздели.

— Защо да го захвърляш — възразих аз, — когато можеш да вземеш със себе си и него, само че, разбира се, без тези мебели и без тези пейзажи и „ню“, където всяка бреза прилича на съблечена дева, а всяка дева на бреза.

— Не! Не! — замаха към мен Офелия със своята напълняла кустодиевска ръка. — Той е домошар, а и възрастта му не е подходяща. При това сега е зает с подготовката на ретроспективна изложба.

Късове речна синева вместо прозорци. А във витрините влажни и отразени облаци. Всеки дом и всеки клен молеше за платно, изискваше веднага да го превърнат в картина, да го облекат в рамка, да го загърнат в мъглата на възпоминанията, в откъслек от утринния сън.

В облицованите с камък канали в утрините още спеше нощната, тежка като плочи вода, но градът вече се събуждаше заедно с тръбенето на заводите и се превръщаше в гъвкавокрачещи пешеходци, в пътници на весело звънтящите трамваи.

Затова пък в почивните дни над улиците и площадите падаше покой, за да даде възможност на хората да разберат душата на Петербург-Петроград-Ленинград и да почувствуват, че пробягващото мигновение съединява не само къщите, дворците, квартирите и фабриките, но и разновременните събития, като че иззад ъгъла в тесни панталони сега ще излезе Тургенев и приближавайки се до будката за вестници, ще си купи „Вечерная красная газета“.