Генадий Гор - Изваяние

Веднъж в градинката на ъгъла на Болшой проспект и Трета линия видях на скамейката жена. В ръката си тя държеше томче на Пушкин и мислено беседваше с великия поет, преодолявайки далнините на времето и може би удивлявайки се на силата на човешката мисъл, способна да съедини и сближи хората, живеещи в различни епохи.

Като се надявах да остана незабелязан, аз започнах да екипирам скромния й облик в тефтера, но прекалено се увлякох и привлякох вниманието й върху себе си.

— Извинете, аз, струва ми се, ви попречих.

— Никак, — каза тя разсеяно, откъсвайки се от Пушкиновото време, за да се върне в своето.

Съдейки по изражението на лицето й в тази минута, тя като че присъствуваше и там, и тук, подчинила се на силата в поетичното слово. След две седмици аз я нарисувах, изобразявайки я заедно с Пушкин, седящ с фабрична работничка на една и съща скамейка. Аз исках да придам духа на града в сърцето на епохата. Да, това беше удивителен феномен: милиони хора влизаха в доскоро още недостъпния им свят, в сияещия свят на Тютчев, Леонардо, Бетховен и Чайковски.

Аз обичах да се отбивам в районната библиотека в часа, когато там се нареждаше опашка от работници, бързащи да почувствуват цялата свежест и новост на знанието, което толкова дълго се беше отвръщало от тях и едва сега се беше обърнало с лице, изпълнявайки заповедта на Пролетарската революция.

Епохата имаше заложби на велик скулптор. Тя съумя да докаже, че светът е къде-къде по-пластичен, отколкото мислеха буржоазните икономисти и политици.

Всичко се оказа пластично: реките, облекли се в нови мостове и бентове на хидростанции, планините — отстъпили, за да дадат простор на новите пътища, дворянските полудворци с колони, превърнали се в клубове и университети.

Когато аз се приближавах до витрината, където висяха миришещи на кола афиши и обявления, буквално ставах разноглед и не знаех какво да избера и къде да отида. Струваше ми се, че светът се е превърнал в една огромна аудитория, където безчислени лектори с червени от безсъние очи четат ден и нощ лекции за разширяващата се Вселена, за научната организация на труда, за конницата на Будьони и живописта на Рембранд, за корпускулярната теория на наследствеността и увеличаващото се производство на чугун, за музиката на Игор Стравински и за новите сортове пшеница, отгледани от съветските селекционери.

Животът като стихотворение съединяваше несъединимото: зарята и стоманата, вика на авлигата, цимента, спектакъла на Майерхолд и железопътните траверси, теорията на относителността и саловете, носещи се през ревящите и стенещи прагове на планинските реки.

Никога до този момент нощите не са били толкова къси. Хората нямаха кога да спят. Епохата се готвеше за изпит.

Плуваха облаци, извиваха се жълти пътища, гърмяха бури, шибаха дъждове, като на разсъмване синееха прозорци, пееха славеи, тракаха колела, но всичко беше станало неизмеримо по-реално, отколкото е било в други векове и хилядолетия.

Вещите получиха тежест, думите — смисъл, а човешките дела и постъпки за първи път се освободиха от гнета на хилядолетните навици.

По улиците вървяха влюбени двойки и поетите сутрин мърмореха своите стихове, преди още заедно с мастилото да ги излеят на пияната хартия. Но прекалено реалните, натъпкани до крайност с живот вещи, събития, дела, факти не се вместваха в овехтелите думи и битието изискваше от съзнанието това, за което най-рано от всички се досети Маяковски. Изкуството трябваше да стане също толкова ново като живота.

Аз мислех за Маяковски и за уплътнението на мисълта и думите, отивайки на изложбата на М.

На ретроспективната изложба на Тициан от Василевския остров се запознах с Коля Фаустов.

Едва много по-късно разбрах колко му подхождаше тази рядко срещаща се фамилия „Фаустов“ на Коля, който се оказа в близко родство с Фауст, разбира се, не в кръвно, а в духовно. Пък и кой би могъл да помисли, гледайки хилавата фигурка на Коля, неговото клепоухо, обидено лице, огромните му шпайкове вместо обувки, че той ще се окаже съвременен Фауст, който търси абсолютното знание и усеща това, което самият Фауст не е усетил. Но нека не изпреварваме събитията, които рано или късно ще настъпят, и ще въвлекат и нас, и вас в техния причудлив и алогичен ход.

А тогава той стоеше до мен пред женския портрет, на който малко напълнялата, станала прозаична Офелия беше ако ли не изящно, то поне виртуозно закрепен за платното.

— Месото е много. Прекалено много плът — каза ми Коля. — И в същото време има нещо антично. Сякаш са взели гръцка богиня, изпратили са я за три месеца в Евпатория или Ялта, а след това са я оженили за великия сладкар Лора и синовете му.