Генадий Гор - Изваяние

Именно на него Коля беше казал своето „да“, за да каже „не“ на всичко, което тайно и явно враждуваше със знанието, като нерядко се прикриваше с неговото име, а понякога даже се представяше за него.

— Кой беше този Синеусов? — попита ме Коля Фаустов. — Мечтател ли? С мисълта за уж обратимия ход на времето не е ли искал да примири себе си и вас с трагизма на своята съдба? Вие казахте, че той е очаквал разстрела?

Аз почувствувах, че се бях издал. Казвайки „a“, бях длъжен да кажа и „b“, след които според привичната логика трябваше да последват „c“ и „d“ и другите символи въпреки тяхната абстрактност, обрасла в плът. Но аз все отлагах своето признание, подозирайки, че новият Фауст ще помоли мен, играещия несвойствената ми роля на Мефистофел, да го запозная с Офелия, която, съгласете се сами, трудно можем да наречем Гретхен. А след това ще изиска от нея незабавно да го достави в XXII век.

Можеш да поискаш всичко, което ти хрумне, особено ако си Коля, чиито желания съвсем не бяха по-скромни, отколкото на великия му предшественик. Но аз сега много се съмнявах във възможността за такъв род пътешествия. Наистина Офелия се беше изменила твърде много, прекалено беше напълняла, премного оеснафяла, за да си играе с времето и пространството в тази чудесна и логически необятна игра — игра, която по-добре да бъде наречена реализирана приказка, опредметена поема, песен, превърнала се в жива плът и останала музика.

Но както ще разберете по-късно (аз пак изпреварвам събитията и бързам да разкажа за това, което засега би следвало да крия), че Коля беше създаден, за да стане герой на опредметена поема, реализирана приказка, макар че към приказките той се отнасяше с чисто изследователска предпазливост, само като към материал, който неговият френски кумир Люсиен Леви Брюл щателно анализираше за доказателство на своите интересни, но повече от спорни мисли.

Можеше ли да дойде в главата на Коля Фаустов мисълта, че науката, сляла се с изкуството, ще може да съедини наивния приказен герой с аналитичния изследовател, като създаде момичето-книга, богинята с плащ, изтъкан от пространство, време и още нещо, което остана тайна за онези сътрудничили с чуждопланетния разум, новия изкусител, който се беше явил на Земята. Оказа се, че може.

В магазина на проспект Володарски, където продаваха илюстровани издания и картички, той си купи евтина репродукция на картината на Тициан от Василевския остров, на която беше изобразена Офелия. Това не беше същият онзи портрет, който ние разглеждахме на ретроспективната изложба, а друг, по-майсторски и по-поетичен, но кой знае защо оставен в къщи.

Като ми показваше репродукцията, Фаустов явно се стараеше да скрие своето смущение.

— Не — каза той на мен или на себе си. — Въпреки пълнотата и даже напук на нея, в нея има нещо необикновено духовно, почти неземно. Коя е тя?

— Коя е? — свих рамене аз. — Коя е? Нито един съвременен мъдрец няма да отговори на този въпрос, даже и да е Планк, Фридман или Айнщайн. Пък и честно казано, нито Айнщайн, нито Планк би трябвало да бъдат питани за нея.

— А кого?

— Кого ли? Може би Хърбърт Уелз, ако той притежаваше по-малко от лондонския си позитивизъм и ако се беше родил поне един век по-късно.

— И все пак бих искал да узная коя е тя. И да зная сега, а не след век или век и половина. Сега! Разбирате ли, сега.

— Макар да сте Фаустов, Коля, но вие още не сте Фауст. И аз също не съм Мефистофел, за да зная отговорите на всички въпроси.

— Не ми е нужна вашата софистика! — извика Коля. — Аз ви моля, аз държа да ми кажете коя е тя! Коя е?

— Коя е? — разсмях се аз. — Да не би да сте се влюбили, Коля? Вие не бива да се влюбвате точно в нея. Вие сте комсомолец. А тя е фея, силфида, Психея, богиня, макар и зарегистрирана в гражданското с известния художник М. Впрочем аз зная, че вие не сте поклонник на неговата подсладена живопис. Но в този портрет някак е минало без захар, дори без захарин.

Коля обидено замълча и скри репродукцията. Аз бях почти уверен, че тя не ще остане дълго в сумрака на бюрото заедно със започнатата и недовършена статия, а много скоро ще бъде окачена на стената, където сега виси репродукция на „Сикстинската мадона“, тази същата, заради която на Коля му се наложи да дава обяснения в бюрото на комсомолското дружество, където той се водеше на отчет.

Впрочем с Офелия ще му бъде по-леко да се защити от подозренията в опортюнизъм и примиренчество с религията, отколкото с Мадоната. Все пак Офелия я беше рисувал не Рафаел, а известен съветски художник, когото неотдавна хвалеха във „Вечерная Красная газета“.