Генадий Гор - Изваяние

Наивният пес обичаше, но съвсем мъничко и презираше своя величествен господар, който обикновено стоеше пред статива до платното, изпънато на миришещата на свежо дърво рамка, и лениво движеше четката. Но тези мъртви бои, неприличащи на яркото слънце, небето и синята вода, нищо не значеха за живите и нетърпеливи очи на песа. Ако той, песът, умееше да предава света, той би предал същността му с помощта на миризмите, къде по-силни от зрителните образи, с помощта на миризмите, пронизващи до костите цялото му здраво същество.

А и величественият господар също се състоеше от миризми. В тези миризми се криеше нещо неповторимо, отчетливо, самобитно, което го отличаваше от всички други хора, срещнати на улицата или отбиващи се в просторния им дом. Но господарката не миришеше на нищо. Затова песът дълго време не можеше да свикне с нея. Душеше я, търсеше нейната особеност и не я намираше. Той дълго време се плашеше от нея и с всички чувства усещаше парадоксалността на нейното призрачно пребивание, като че зад тази безплътна плът се криеше нищото, да, нищото (нека ме извинят читателите за това философско понятие, което употребявам, без да зная с какво да го заменя). Присъствувайки, тя отсъствуваше и отсъствувайки — присъствуваше. Може би за да измами бдителността на песа, тя започна да се парфюмира със скъп парфюм от красив флакон, поставен на тоалетната масичка от карелска бреза. Но от това тя в същност не се променяше, само заприличваше на флакон с парфюм.

Постепенно и неохотно песът все пак привикна (ако неволното примирение със загадъчното и непонятното може да се нарече привичка) към нея и вече не я душеше, не търсеше нужните миризми, за да състави от тях нейната личност. А какво е това личност, песът чувствуваше къде-къде по-силно от познавачите и специалистите-изкуствоведи, които нерядко посещаваха тази гостоприемна квартира и обичаха да разсъждават за това, що е портрет — това удивително постижение на индивидуалното, неповторимото.

Отскоро господарят беше замислил да нарисува кучето си, като се опита да проникне в личността му (без ни най-малко да се съмнява, както не се съмняваме и ние, че кучето също има лично начало, а не само родово за разлика от другите, по-малко очовечени животни), затова го беше заставил да лежи неподвижно на специално избран декоративно-източен килим, без да променя позата си.

Кучето разбираше своята роля. Нали беше виждал десетки модели, които се измъчваха в една и съща поза или я изменяха по заповед на господаря си. Кучето лежеше тихо и търпеливо, може би желаейки да разбере как под вълшебната четка на господаря му ще стане раздвоението на неговото същество и неговата жива мъхната плът. Една част ще остане с него, а другата ще се окаже на платното като в огледало, но не временно, а завинаги.

Песът виждаше как се събличаха и обличаха моделите, равнодушно поглеждайки своите двойници, оставащи на статива. Понякога тези модели се прозяваха, разбира се, без всякакъв умисъл, съвсем без да искат да обидят художника.

Песът не споделяше съвсем тяхното равнодушие, макар че ги разбираше и им съчувствуваше. Не е лесно да стоиш, лежиш или седиш в една и съща поза без дрехи и да потреперваш от студ, да чакаш кога забравилият за всичко художник най на края ще положи на мястото си палитрата, а заедно с това ще скрие миришещата на бои четка.

Песът беше по-търпелив и от най-опитните професионални модели. Той лежеше, без да сменя позата си. Но на него не му беше необходимо да се преобразява, да сваля от себе си отначало шубата, после роклята, чорапите, сутиена, за да се покаже, както майка го е родила. Със своята мъхната одежда той беше в по-пълно и интимно единство, отколкото хората, без да се изключва даже и самият господар, който въпреки своята почтена възраст губеше много време за тоалета си, защото вечно изпускаше на пода изплъзващите се копчета за ръкавели и с труд закопчаваше твърдата колосана яка на белоснежната риза.

И ето кучето лежеше на килима, а господарят хвърляше алчни и нетърпеливи погледи ту към него, ту към платното.

Художникът беше възбуден. С него в последните години това не се случваше често. Като оставяше четката настрана, той дълго гледаше своя пес и си мислеше за нещо, а после отново започваше трескаво да нахвърля боите върху платното. Може би той искаше да пренесе върху платното не само косматата глава на кучето, неговите предани, живи, потъващи в къдравата козина очи, неговите крака и опашка, но и своята любов към кучето. Може би освен кучето си господарят не обичаше никого? А господарката?