Генадий Гор - Изваяние

Той вече не рисуваше облечени и разсъблечени модели, видимо бе изгубил интерес към налятата с жизнен сок женска плът, до неотдавна пречупвана от него през трепета на двусмислената тайнственост, на възкръсналия в него гимназист, прилепил се до ключалката, за да види събличащата се камериерка или дебелата готвачка, плашейки се от тази своя внезапна страст и презирайки се заради нея.

А нали този скверен и срамен трепет, с усилие на волята едва скриван от моделите, му помагаше нерядко да изобразява плътта и при това така, че тя да може да превърне възрастния и солиден зрител също в гимназист. Не, сега не се проявяваше в него жалкият гимназист, нито пък нищожният майстор от академичен тип, който гледа на живата природа със студените очи на крояча и обмисля как по-акуратно да изреже късче природа и по-празнично да го постави в багетова рамка, така че рамката да прилича на прозорец, който да вземе със себе си някой търговец на кожи от Андреевския площад, популярен адвокат — майстор на юридическите тънкости и клопки — или бивш непман, устроил се към някой псевдокооперативен комерчески артел.

Едва сега в него се събуди истинският майстор и художник. Той поставяше статива до огледалото и дълго гледаше своето отражение, изведнъж с ужас разбрал и почувствувал, че пребиваването му и тук в квартирата, и въобще на земята приближава към своя край.

Не, сега той не мислеше за богатите колекционери, за празнично-шумните вернисажи, за антикварните магазини и илюстрованите списания, а само за това, че смъртта приближава и скоро ще го отнесе от този удивителен и непостижим свят.

Всичко ще остане на мястото си: сфинксът, трамваите, гръмогласните кондукторки, файтонджиите, портиерите и професорите, моделите и синьото небе, дъждовете и сънливата вестникарка в павилиона на ъгъла, а него няма да го има. Глупаво е всичко това, подло, но не можеш да го вземеш със себе си и никак не можеш да излъжеш, за да останеш, да се задържиш, само да се задържиш още една или две години.

Сега той често, много често разтваряше албума с репродукции на Рембранд, донесен още в 1912 година от Мюнхен, и дълго се вглеждаше в това чудо на умението, да слееш себе си със своето изображение, така необикновено да го слееш, че да останеш на платното, като живееш там живота на сменящото се мигновение, отъждествяваш се с това трагично мигновение и разкриваш смисъла на най-непостижимото от всичко, което съществува на тоя свят — единството на човешкото лице с горчивината на преживяванията и радостта на убягващата секунда, която вечно бърза да смени следващата.

Колко такива секунди, минути, часове, дни, недели, месеци, години му бяха подарени на него — художника М. — от съдбата му, от изключителното му здраве, а за какво ги беше пропилял? За създаване на безкрайно множество посредствени, лъжекрасиви и псевдозначителни картини, които почти винаги имаха шумен успех в пресата и насърчаваха леко поддаващото се на самоизмама и илюзия тщеславие на художника. Сега той молеше съдбата само за едно — още поне за две или три години, за да може да завърши работите си.

Като превъзмогваше болката и слабостта, той завърши един свой автопортрет и започна друг. За първи път през всичките тези дълги години той се опитваше да слее себе си и своите съкровени чувства с изображението си, най на края да премахне огромната дистанция, която винаги беше съществувала в неговата работа между вещите и техните подобия.

Да се превърне в подобие без остатък, да отдаде на подебието всички сили, цялата внезапно възникнала у него страст и да превърне подобието в душа, намерена от него най на края след толкова години самодоволно равнодушие, най на края открита от него, почувствувана и разбрана до самите й основи. Това не беше бог знае каква дълбока и правдива душа, но тя все пак съществуваше.

Изкуството трябва да бъде духовно или изобщо не бива да съществува!

Но така ли е наистина? И някакъв невидим скептик, разтворил се в топлия въздух на ателието, питаше с чисто мефистофелска ехидна разгорещеност:

— Ами Рубенс със своите пищни венери, а Реноар със своите твърде плътски красавици, а Иля Машков с виртуозно полираните натюрморти? Нима те подлежат на изгнание и отмяна?

Той и по-рано беше задавал както на себе си, така и на другите този въпрос (той сам, а не мисленият събеседник-изкусител), задаваше го на младите и нетактични хора, които не скриваха своята презрителна усмивка на вернисажите и дори в неговото ателие, и недвусмислено му намекваха за отсъствието на всякаква духовност в пейзажите му и особено в „ню“-то (като че толкова много бяха на този свят художниците, които умеят да одухотворяват този по своята същност и предназначение плътски, земен, греховен и чувствен жанр!).