Генадий Гор - Изваяние

Той свали бомбето си, а след това отново го надяна, поклони се и излезе.

В къщи той смени бомбето си със сив работнически каскет и прегърбен и треперещ, побягна към култур-просветата.

Той бягаше не с празни ръце и не с унижено-молителна усмивка на набързо и неумело избръснатото лице. Неговото лице изразяваше увереност и твърдост, а в ръцете си имаше хартийка, подписана от всички крупни художници и известни изкуствоведи на града, която потвърждаваше, че знаменитият художник М. има голям принос в световната художествена култура и този принос не трябва да бъде разпръснат по разни места, а е задължен да се пази, макар и в неголям, но специален музей.

Този, който умее да се домогва, той постига.

За откриването на дома-музей вече известяваха множество разлепени по целия град афиши и малката статия в „Красная газета“.

Мудрий донесе от Москва утвърден бюджет, „избивайки“ — по негово собствено изказване — две платени длъжности — на директор и екскурзовод — за себе си и щатна длъжност за машинописка за Офелия Аполоновна, която по съвместителство щеше да заменя и счетоводителя.

Той веднага скри в склада всички хубави работи на М., като остави в експозицията само леко подсладените пейзажи в огромни рамки и полусалонните „ню“ — разсъблечените дебели тела на хавански венери, умерено идеализирани, приличащи едновременно на светици и на наивни гретхени (нали М. беше учил в Мюнхен), и на циничните госпожици, които се разхождаха по Лиговка, представящи се за безработни.

За мъдростта на Мудрий и предвидливия практицизъм все още не се досещаха много хора.

Що за човек беше това?

На този въпрос не биха могли да отговорят свястно нито Офелия Аполоновна, нито песът и едва ли и сам Артур Семьонович Мудрий, който слагаше ту нелепото биещо на очи бомбе, ту измачкания сив каскет, и макар намерил мястото си в административно-стопанския смисъл на тази дума, не го намираше в духовния.

Както се изясни, той страдаше от безсъница. В свободните часове (такива часове се събираха достатъчно много) пишеше философски труд, работа, която той не разчиташе много да печата в близките години, а имаше намерение да пази в бюрото си, докато не й дойде времето.

Избързвайки напред с много седмици и даже месеци, ние ще си позволим да разкрием тайната на този още недовършен ръкопис, защото това беше направил самият автор, прочитайки няколко глави на Офелия Аполоновна.

Това беше духовно изтънчено и оригинално съчинение, което никак не приличаше на самия Мудрий, и учуди Офелия със своята неочаквана искреност и даже страстност — съчинение, което се опитваше да разбере и проследи произхода на мисленето, явно свързано с възникването на езиковите знаци, довели човека до могъществото и в същото време до явна загуба на органическата връзка с природата — загуба, която все повече се увеличаваше и приемаше по мнението на автора трагичен обрат.

В работата собствено ставаше дума и за загубите, и за това, че едното без другото е невъзможно в нашия свят, заставящ човека да плаща за всичко.

Мудрий четеше, а Офелия слушаше и напразно се опитваше да съедини несъединимото: този пробивен, вулгарен човечец със смачкана физиономия и неговата духовно изящна, почти музикално-прозрачна мисъл. И беше странно и загадъчно, необяснимо, че този шмекер и дребничък гешефтар (почти мошеник), безсрамен и нахален в навалицата на живота, оставайки сам със себе си в тишината на кабинета, се превръщаше в деликатен, необичайно искрен мислител, опитващ се да проследи еволюцията на духовното израстване на човечеството и да разбере спорните страни на това развитие.

Но ние избързахме напред. А отначало всичко изглеждаше доста ежедневно и просто. Мудрий се мотаеше, Мудрий бягаше по учрежденията, Мудрий стоеше пред пейзажите и „ню-тата“ и обясняваше на домакините или фабричните работнички какво е искал да предаде художникът М., когато е ловил изгревите и залезите или е заставял да се разсъбличат дебелите модели и да пренебрегват правилата на лицемерното еснафско благоприличие.

Песът, синтезираше и анализираше миризмите на своя нов господар, макар и да опитваше да почувствува неговата личност, не бързаше с изводите си и продължаваше да души, да пробва, не се решаваше мислено да каже нито „да“, нито „не“.

Веднъж до дома-музей спря старичък автомобил и от него излезе наркомът А. В. Луначарски.

Мудрий го посрещна, разведе го и му показа експозицията и склада. А след това между наркома и директора на малкия музей възникна спор и той се касаеше не за живописта на художника М., а за един малко отвлечен и философски проблем — за самата същност на музея, тази типична за нашето време форма на пропаганда и опазване на художествените ценности.