Като си отиваше от музея-квартира, наркомът каза:
— Спорни мисли изказвате вие, другарю Мудрий, но интересни. Бих ви посъветвал да напишете статия за това.
— Докато се наканя, Анатолий Василиевич — усмихна се Мудрий, — мислите вече ще загубят своята спорност. Просто е невъзможно да се надбягвам с времето, така бърза всичко.
— Довиждане. Аз също бързам — каза наркомът.
Музеят-квартира на художника М. беше отворен само в сряда и неделя. Тогава в квартирата се появяваха много непознати хора, ходеха безцеремонно от стая в стая и разглеждаха масите, столовете, шкафовете, вазите и другите предмети, които бяха интересни и значителни с това, че бяха прекарали със знаменития художник М. много години, служейки му в ежедневните нужди, навици, вкусове и капризи.
И на Оферия понякога й се струваше, че от това, че обикновените и ежедневни, до неотдавна живи вещи от техния домашен бит се бяха превърнали в музейни експонати, номерирани и заприходени в специална ведомост, те бяха станали чужди, полувраждебни, мъртви и само песът беше жив. Той не беше заприходен и пронумерован.
В неработните дни при Офелия Аполоновна понякога идваха гости, приятели и близки, познати на покойния М. — художници и изкуствоведи с жените си, по-голяма част от които също изкуствоведки или художнички.
Изкуствоведките и художничките не блестяха нито с красотата си, нито с изяществото си. И като ги гледаше, Офелия си мислеше, че техните предани мъже принасят на любимото си изкуство прекалено голяма жертва.
Всички те, седнали на масичката за чай, дружно ругаеха Мудрий, но ругаейки го, всеки път кой знае защо понижаваха гласа си почти до шепот и се оглеждаха, сякаш Мудрий беше някъде близо до тях, затаен зад стената или шкафа, и тайно подслушваше какво говорят за него.
А какво ли не говореха за него! И това, че е дребен кариерист, шмекер и бездарник и че с него не е безопасно да бъдеш откровен, и че рано или късно ще му извадят кирливите ризи и ще го разобличат.
Офелия се плашеше и едновременно и вярваше, и не вярваше (като много повече вярваше, отколкото не вярваше). Мислено си казваше, че трябва да бъде внимателна, за да не се издаде, без да иска за своето минало, за това, по какъв незаконен и противоестествен начин и се беше появила на този свят.
Гостите пиеха чай от скъпите фаянсови чашки, изрисувани от художниците на XVIII век, от чашките в стил рококо, отдавна номерирани и заприходени във ведомостта, и Офелия мъничко се страхуваше да не би гостите да счупят тези чашки, които принадлежаха вече не на нея, а на вечността, олицетворявана от музея в цялата му същност.
Гостите седяха и тя им се радваше. От тяхното присъствие като че се променяше обликът и съдържанието на вещите. Те сваляха от себе си маската на формализма и безвремието, връщаха се в миналото, а заедно с тях се връщаше и Офелия и сякаш тук, в съседната стая, седеше мъжът й, художникът М., подстригващ или пръскащ с одеколон грижливо гледаната си брада или пък разглеждащ илюстровано списание с репродукции на една от своите хавански венери.
Гостите шумно се сбогуваха и си отиваха. И отново живата квартира се превръщаше в нещо студено и застинало, където всичко спираше, като започнеш от старинния немски часовник на стената и свършиш със златното часовниче на мраморната ръка на господарката, която беше забравила да ги навие навреме.
Със своята бърза лека походка Офелия отиваше в кухнята да нахрани песа, след това го извеждаше на Болшой проспект, където миришеше на кленове и конска урина и този вълшебен мирис довеждаше песа до състояние близко до бълнуванията на пушачите на опиум.
Коля Фаустов, този съвременен, скромен Фауст, Фауст-аспирант, готвещ се да стане цитолог, имаше съвсем не мрачно, а по-скоро завидно бъдеще. Зад облачната сянка на още ненастъпилите десетилетия го чакаше най-крупното научно откритие, което щеше да превърне цитологията и цитогенетиката в една от главните науки на века, очакваха го множество премии, в това число и Нобеловата, и чуден живот, приличащ на бягането на шампион, който се е устремил напред с такъв вид, сякаш не съществува законът за всемирното привличане.
Всичко това, за което говорим сега, беше още далеч зад хоризонта на неговата младост и зависеше не само от самия Коля, от неговата неуморима, почти налудничава любознателност, но и от безброй многото случайности, които, сумирани, щяха да се превърнат в явно благосклонна към този човек съдба.
Читать дальше