Генадий Гор - Изваяние

Съобщи ми, че не е спал цяла нощ и че е дошъл да ми заяви, че взема думите си обратно, той никога не е отстъпвал от своите принципи и не признава чудото, в каквато и материалистическа дреха да се преоблича.

— Приведете ми доказателства, факти! Факти! Още Галилей…

— Оставете на мира Галилей — казах аз, — та нали той не отиде заради обожаемите факти на кладата, както Джордано Бруно. Вие също няма да отидете на огъня, мили Коля.

— Откъде знаете?

— Не заради малодушието. А по друга, по-достойна причина. Вие, Коля, живеете в такъв век, когато между позитивната действителност, която се базира на вашата любима аксиома на Вернадский, и чудото няма такова разстояние, каквото е съществувало в епохата на Галилей или даже на Нютон. А моят опит, Коля, е къде по-голям, отколкото вашия и даже и на най-напредничавите физици и биолози на вашето време. Ако вашите Колцов, Йофе, Филипченко и Вавилов намереха свободно време да побеседват с мен, едва ли биха започнали да ме презират за това, което вие съвършено условно нарекохте чудо.

— А какво е това, ако не чудо?

— Коля, вие се занимавате не само с цитология, но и с философия на езика. Помните ли как ми разказвахте за загадъчната природа на знаците, изказвайки небезинтересната догадка, че знаците са не само език, но и изкуство и че между света и нас съществува тайнствен и още неизучен посредник, без когото ние бихме били зазидани в твърда кора, както дъбът или трепетликата. Вие като че ли ми говорихте, че този посредник се намира в близко родство с неразгаданата същност на времето, олицетворявайки себе си ту в паметта, ту във фантазията, в умението да избързва много напред в битието си… Аз не спорих с вас. Аз не само не спорих, но упорито мълчах, защото не желаех да се издам. Тия дни се издадох и сякаш ще трябва да съжалявам.

— Но посредникът — прекъсна ме Коля, — посредникът между света и нас, това е нашето съзнание, нашият дух, нашият език, свързан със знакова система. Ние говорим с вас за различни неща. Доказателства! Факти! Ето какво искам от вас.

— Но разберете, Коля — казах аз, — Офелия се омъжи за знаменития художник. Напълня. Стана ленива, по-груба. При това неотдавна овдовя. Тя е заета със своята работа и музея-квартира. Почти съм убеден, че сега тя не може да ни пренесе нито в неолита, нито във вчерашния ден, нито в бъдещето. Еснафското съществование й е подрязало крилата. И затова да се условим, Коля, все едно нищо не съм ви казал.

— Как така не сте казали?

— Е, добре де, добре. Аз ви разказах съдържанието на няколко глави от фантастичния роман, който пиша вече не една година. Тази версия устройва ли ви?

— Не.

— Тогава да предложим друга хипотеза. Това се е случило под влиянието на бирата, която ние с вас пихме тогава. В бирата бюфетчийката е сипала нещо такова, след което ти се иска да си на Марс, на Луната, на Венера, в рая, в ада, където ти хрумне, далеч от тази нарпитовска столова. И освен това аз исках да изплаша наострилия уши старец интелигент. Не мога да понасям, когато подслушват чужд разговор.

— Да допуснем — изведнъж каза Коля вече с друг, по-миролюбив тон.

Между мен и Коля отново се възцари мир. И Коля не ме гледаше вече като луд, който си въобразява, че може да взриви света, като подложи логическа мина под безукорно ясната и изящна аксиома на Вернадский.

Не, сега като разговарях с Коля, аз не отивах в тази отдалеченост, където беше останал електронният Спиноза, същият онзи Красавец Стронг и където беше настъпила вечността, създадена от твърде много увличащите се цитолози и генетици, които се бяха хванали на въдицата на чуждопланетния разум, решил коварно да се намеси в земните дела.

Но за Артемий Фьодорович, бившия щабс-капитан, му разказах. Разказах му как този остроумен и обаятелен палач водеше с мен дискусии, като само нарядко прибягваше към физически аргументи, а повече разчиташе на чисто интелектуално въздействие и охотно се ползваше от услугите на класиците, както древните, така и новите, чиито трудове той с искрен и безкористен интерес беше изучавал още в гимназията.

Не скрих от Коля и своето подозрение, че бившият белогвардеец се крие някъде тук наблизо, в този огромен град, и че два пъти се срещах с него (отначало в банята, после в кино „Мълния“), но всеки път той се изплъзваше, оставяйки ме насаме със своите догадки и съмнения (разбира се, до срещата в трамвая, където моят стар познат прояви необикновена физическа сръчност и ловкост).

Аз разказвах на Коля тази история в Лятната градина на скамейката, в съседство с превзетите статуи от XVIII век. Но случаят вече бързаше да потвърди моя разказ и едва ние с Коля се бяхме приближили до павилиона, за да изпием по чаша бира, и аз го видях.