Генадий Гор - Изваяние

Друго нещо беше Артур Мудрий. Мудрий говореше с еднакво уверен глас и за пейзажите, и за „ню-тата“ (между другото без да ги нарича „ню“, а само природа, прикривайки всичко с думата „реализъм“, която той произнасяше с неправилно „р“, като че тя се състоеше само от непрекъснати „р-р-р…“) Без всякакъв труд той оставяше с пръст в уста младите начинаещи творци, които току-що бяха прочели поредния номер на списание „На литературния пост“ (където се подлагаше на критика бившият граф Алексей Толстой) и на това основание си въобразяваха, че знаят къде има истински реализъм и къде го няма и не може да го има.

Мудрий умееше да извлече всичко, което е възможно от понятието „реализъм“, и моментално от нужните думи създаваше крепост, за да защити живописта на художника М., неговата любов към руската природа и неговото антично-езическо отношение към голото човешко тяло.

Но като защищаваше изкуството на художника М. от леваците и невежите скандалджии, Мудрий все пак не искаше да крие от Офелия Аполоновна, че реализмът едва ли се е явявал същност на това, което е направил през своя продължителен живот М., ако изключим няколкото му автопортрета, нарисувани малко преди смъртта му и сега съхранявани в склада.

— Реализмът е безкомпромисно изкуство, а М. твърде често е правил отстъпка на вкусовете на публиката или още по-лошо — на капризите и прищевките на клиентите.

— А кому правехте отстъпки вие — питаше Офелия Мудрий, — когато говорехте за реализма, показвайки тези картини?

— За това — мръщеше се Мудрий — на оня свят ще горя на огъня. Но не забивайте поне вие, скъпа Офелия Аполоновна, гвоздеи в мен. Не само те, тези скандалджии-юноши, но и аз също стоя на пост. Само че аз обичам изкуството, а те обичат празните фрази. Но това, което е празно за тях, е пълно със смисъл за мен. Впрочем да оставим този разговор за следващата неделя или сряда. Аз се страхувам, че той ще ни заведе далеч.

Понякога (но не твърде често) той молеше Офелия Аполоновна да препечата новата глава на ръкописа му.

Думата „реализъм“, употребена не в екскурзионната беседа, а на листа хартия, не звучеше лицемерно, с неправилно произнасяна буква „р“, не се превръщаше в реторическа броня и магическа формула, а се стараеше да намери своя истински и загубен смисъл.

Мудрий пишеше за онова удивително за съвременния човек съответствие между думата и предмета, което може да се открие в руската народна приказка, когато предметът се слива с думата, обгръща се със звук, без да загуби нито енергията, нито богатството, с които го е напълнил животът. Той пишеше за линията и цвета на палеолитните пещерни фрески, с помощта на които неведомият, заблудил се в бездната на предисторията ловец-дивак отново и отново се завръщал в света едновременно като мигновение и вечност.

Когато сменяше индигото или изваждаше от ролката препечатаната страница, Офелия всеки път се смущаваше пред крайната парадоксалност на това загадъчно явление — от една страна, дълбока и чиста като музика мисъл, а от друга — немарливият, лошо избръснат вулгарен автор с маниери на театрален администратор или търговски пътник.

Като мислеше за странната двойнственост на това смачкано от живота и своите ергенски привички, не за годините си сбръчкано, вмирисано на никотин същество, в което течеше светла като извор и мъдра мисъл, Офелия забравяше за собствената си двойнственост, за това, че в нейното сегашно съществование се бяха слели две начала — античната богиня Психея или Мнемозина и доста трафаретната, да не кажем, типична дамичка от Василевския остров, която бодро печаташе на старинния „Ундервуд“ и изрусяваше косите си с кислородна вода даже и да си спомняше рядко за двойнствеността на своето малко естествено същество, двойствеността на Артур Семьонович й се струваше къде по-загадъчна и необяснима.

Понякога Артур Семьонович устройваше неголеми гуляи, канеше приятели — дребни естрадни актьори, неудачни художници, оформящи витрините на сладкарниците на непмана Лора, и двама натъпкани с живот и налети с водка писатели-близнаци, които вече няколко години пишеха дебелия сатиричен роман „Облаци“.

Гостите много и алчно ядяха, много пиеха и пееха псевдонародни песни.

И Офелия, както винаги любезна и услужлива, сервираше на писателите-близнаци, на неудачниците художници и естрадните актьори пача, руска салата или маринована сельодка и с тъга си мислеше: „А може би и Спиноза също е пиел в същата такава пошла компания и това не му попречило да бъде умник и мъдрец.“