Генадий Гор - Изваяние

— Купете си, госпожо, задгранични хапчета. В миг премахват пришките и бръчките.

Тя с удоволствие се потапяше в този архаично-митичен свят, преживял много епохи и изживяващ последните си дни, потъваше бавно и лениво като в сън. Люлееше се като на параходче, клатещо се по вълните на времето. И през гъгнивите гласове на слепците и изродите, които гордо изтъкваха своите язви, се чуваше старинният глас на латерна. Тя се приближаваше до папагала, който седеше на рамото на латернаджията и държеше в човката си билетче с щастие.

Офелия купуваше това билетче, слагаше го в чантата си и с леката си, гъвкава походка се отправяше към трамвайната спирка.

В трамвая някакъв пийнал човек веднъж я попита:

— Кажете, вие случайно не сте ли статуя от Лятната градина? Вчера във „Вечерная красная газета“ писаха, че е изчезнала статуя. Извинете, но кой знае защо имате голяма прилика с тази мраморна бегълка?

И тук се случи нещо такова, за което Офелия после си спомняше с трепет на възмущение и уплаха. Очите на всички стоящи и седящи в трамвая се насочиха към нея, виждайки това, което не можеха и не трябваше да виждат. Може би отгатнаха, че тя не е дама, а богиня, чието мраморно тяло, част от което все още представляваше студен камък, вече наполовина беше оживяло дотолкова, че да стане битие, плът. И тази великолепна полуплът-полумрамор бе потънала в мълчание и не отговаряше на шегата, защото шегата и нелепата измислица по някакво чудо бяха съвпаднали с истината.

Трамваят спря. Кондукторката, цялата накичена с билетни тръбички, каза нещо тихо на ватмана. Той се обърна и също започна да гледа през стъклото красивата жена, която въпреки законите на баналния живот беше още някоя. Коя? Коя ли беше тя? Този въпрос безпокоеше всички, заплашвайки да предизвика истерика, скандал. Пътниците и пътничките, допреди една минута отделни личности, под влияние на истеричното чувство вече се бяха превърнали в тълпа, сменила всеки с всички и всички с всеки.

В трамвая изведнъж стана непоносимо задушно и тясно. Това бяха особен задух и теснота, които притиснаха Офелия, превръщайки трамвая в откъслек от кошмарен сън. Но даже в спрелия и застинал сън стават смени на картините като на екрана. Някакъв разсъдителен старик с очила, който приличаше на професор по математика (той навярно си беше математик), спокойно каза:

— Напразно се вълнувате, граждани. Това е знаменита киноактриса. Хайде да си спомним името й. Излезе ми от ума. Играе все красиви вещици, обаятелни вълшебници и надменни богини.

Офелия стана и с походката на вълшебница, току-що извършила своето кино-театрално дело, слезе от трамвая. Тълпата, успокоена от думите на стареца-математик, отново се превърна в отделни личности. Кондукторката седна на мястото си. И трамваят потегли.

Като се огледа, Офелия хвърли благодарен поглед на старика-професор, който, вече забравил за нея, четеше вестник.

Такъв род неприятни произшествия, които се случваха, макар и много рядко, завършваха, както завърши и този епизод, с вмешателството на някой разсъдителен и спокоен човек. Но Офелия, отдавна свикнала с баналното, разбира се, не съжаляваше за това.

Дните течаха доста еднообразно, незаплашвани от нещо неочаквано. Наистина в последно време започна да се вълнува малко Артур Семьонович. Един от приятелите му съобщи, че в музея скоро ще дойде комисия и ако тя признае, че работите на художника не представляват голяма ценност, музейчето ще бъде затворено заради режима на икономии. Някой от посетителите, изглежда, беше изпратил жалба, че напразно се изразходват народни пари.

Мудрий го изслуша, сви рамене и му каза:

— Тук идва самият нарком Лунчарский и, изглежда, остана доволен.

— Наркомът си е нарком — възрази монотонно и скръбно приятелят, — а комисията си е комисия. Аз искам да те предупредя, както в сцената на Гогол или по-точно на Майерхолд „Пристига ревизор“. Гледай да не ти се наложи да изобразяваш няма сцена.

Комисията се изтърси в същия ден, в който на Мудрий му извадиха мъдрец. Целият смачкан, небръснат, измъчен от болка (неловкият зъболекар беше счупил корена и дълго трябваше да го избива от гнездото), той дойде в музея точно в момента, когато се появи комисията.

Комисията се състоеше от московски изкуствоведи, хора възрастни и взискателни, изявявали се още по страниците на „Аполон“ и „Златното руно“. Като гледаха над главата на нисичкия (но станал кой знае защо още по-нисък) Артур Семьонович, те важно и студено преминаха в залата.