Генадий Гор - Изваяние

— За вашия век ще стигне — казах аз. — Ти как мислиш, Офелия?

Офелия ме заплаши с пръст.

Нейното почти мраморно-антично лице, лице на богиня, стана гневно.

Зад прозореца на ресторанта, сред чистото небе изведнъж прогърмя гръмотевица. А след това стана тихо, както става винаги пред буря.

Аз гледах Тициан от Василевския остров. Този Тициан определено ми харесваше, може би повече, отколкото другия, когото познавах от картините в Ермитажа, репродукциите и безчислените монографии и албуми.

Но с него още не ми се беше случвало да седя на една маса, да пия вино и да ям пилешки кюфтета с отличен сос, а този Тициан седеше тук и разказваше анекдоти и за своята дружба с Рьорих, който се заселил в Тибет, където ландшафтът бил създаден не от господа бога, а измислен от този художник, така ловко измислен, че картината беше излязла от рамката и беше станала действителност.

— Не, не — уверяваше ме той. — Въпреки че дружа с Рьорих, аз съм реалист. На моите платна природата гледа като на своето отражение в огледалото.

— А вие никак ли не я ласкаете?

— Случва се и да я лаская. Но не тя изисква това от мен, а публиката. Не дай боже да нарисувам пейзаж, без да го подсладя мъничко…

Не, василеостровният Тициан определено ми харесваше и ако той съвсем мъничко подслаждаше природата, то за самия себе си говореше истината.

С него се разделихме почти като приятели. Той дълго държа моята ръка в дланта си и продължително гледа лицето ми, като че искаше да рисува портрета ми.

В тези мили и наивни години наивно беше и изкуството, и като че най-инфантилно от всички изкуства бе киното. То беше още нямо и целомъдрено като мимиката на неандерталец, който още не умее да говори, но се опитва с бързопроменящото се изражение на лицето и жестовете да изрази цялата гама от своите преживявания и временни чувства, още неопаковани в словесна обвивка, но от това съвсем не по-малко силни.

Аз си купих билет за кино „Мълния“, където даваха американска няма комедия с участието на Бъстър Китън.

На празното кресло до мен седна някакъв човек. Не успях да го разгледам, защото в залата веднага загасиха светлината. Не със зрението, а с нещо друго вътрешно и проницателно аз изведнъж прозрях, полуотгатнах кой е моят случаен съсед. Засега това беше само догадка, но действителността вече беше започнала да ме човърка със своя свредел, като че съседът ми (резултат на статистическа игра на случая) беше не някой друг, а щабс-капитан Артемий Фьодорович Новиков, купил си за тридесет копейки най-острата и парадоксална от всички възможни, но непредвидени нито от него, нито от мен ситуации. В ръката ся той държеше билет, без да подозира истинската стойност на тази синя хартийка с номера на реда и стола, все едно че това беше обикновен номер, а не този, с който лесно можеш да загубиш всичко, в това число и живота.

Пробляскващият екран, където Бъстър Китън живееше своя полуефимерен, мъждукащ живот, постоянно преследван от враговете, вече не ме интересуваше. Нетърпеливо и с трепет очаквах кога в салона отново ще стане светло и аз ще мога да хвана за ръката този, който толкова много дълги дни и нощи ме беше изтезавал, без да бърза, като полека-лека ме избутваше към гроба.

Моето чувство, изглежда, бе толкова силно, че се предаде и на него. Той също поглеждаше сега не толкова към екрана, колкото към мен.

Между нас имаше ивица тъмнина, тъничка ивичка тъмнина и тишина, емоционално поле, невидима мина, заредена с ужас. И въпреки всичко това аз приближих главата си до главата на своя съсед и с дружелюбен шепот попитах:

— Вие не сте ли случайно Артемий Фьодорович Новиков?

— Не ми пречете да гледам филма — отговори той също с шепот, но съвсем недружелюбен, — да се наслаждавам на играта на Бъстър Китън. Аз исках да се разсмея, а вие ми попречихте със своя глупав въпрос.

Изглежда, моята подозрителност все пак ме беше измамила. Ивичката тъмнина и тишина престана да бъде ивица на отчуждението. Някой вече беше успял да разреди невидимата мина, заредена с ужас, и сега тя бе станала така мирна като пепелника, направен от артилерийски снаряд.

Постепенно започнах да влизам в ритъма на валса, изпълняван на раздрънкания роял от някаква побеляла старица, навярно от бившите фройлайни. Започнах да следя действието, като се поддадох най на края на великолепната игра на американския киноактьор, на несравнимото му умение да се поставя в най-разнообразни и даже необичайни ситуации. Слушах непрекъснатия смях в залата. Постепенно и мен ме овладя навяното от играта и искрения комизъм възбудено-весело настроение. Но всичко си има край. А финалът на хубавата комедия прекалено много прилича на събуждане от сън.