Генадий Гор - Изваяние

Само Офелия не беше за него „факт“. За да стане „факт“, нещо не й достигаше. Той сам не можеше да разбере какво, макар че от време на време се досещаше. Досещаше се за нещо от време на време, но тъй като не беше философ, не знаеше названието на това, за което смътно, много смътно се досещаше. Боклук? Не, не е това. Русалка? Русалките отдавна ги отмениха като суеверие. Пък и какви русалки биха могли да съществуват в големия град, където всички реки включително и Нева текат в каменни корита и са взети под надзор. Вещица? Но вещиците също ги отрекоха, даже по-рано и от бога. Пък и за вещица е прекалено млада и красива. Не, тъй като не беше филолог, той не намираше название за това същество, макар да подозираше, че тук не всичко е наред.

Веднъж, когато отидох във василеостровската баня, която е на ъгъла на Средний проспект и Пета линия, касиерът ме задържа и като ме погледна хитро със своето плоско, глуповато лице, каза тържествено и печално:

— Новина.

— Каква? — попитах аз. — Пак скандал в кухнята ли?

— Да, ако искате да знаете и скандал. Нашата Офелка се пренесе при великия художник М. на Болшой проспект, недалеч от Художествената академия. Факт.

— Всичко е ясно — казах аз и платих билета си.

Докато се събличах в съблекалнята, аз дълго мислих върху смисъла на тази дума „факт“. В началото на XX век не само незаконният син на руския класик граф Салиас, а и много други хора имаха склонността да придават на това понятие абсолютен смисъл, като го лишаваха от всякаква проблематичност. Другояче стояха нещата в XXII век. Думата „факт“ може да се намери само в речника за старинни синоними и отдавна излезли от употреба думи. Нали се беше открил истинският, дълбоко проблематичен смисъл на този знак, проникнал със своите корени в бездънния вакуум на еволюцията и Вселената.

Аз седях и размишлявах върху новината, която ми бе съобщил незаконният син на руския класик. В съблекалнята обикновено не се задържат дълго, бързат да се разсъблекат и да дадат на теляка горната си дреха, да получат номерче, да го завържат на крака си, за да не се изгуби, и бързо нататък, където се чува приятният плясък на горещата вода, хлъзгащият се звук на легените и глухият тътен на смутни гласове. Свалих разсеяно долната си риза и сякаш забравил къде седя, аз мислех за Офелия, свързала своята съдба със знаменития художник, когото конюнктурните критици бяха склонни да признаят дори за велик.

Някакъв гражданин, поставил голите си крака в тас гореща вода, втренчено ме гледаше. На лицето му се появи смущение, преминало след това в уплаха. Изглежда, той ме позна и сега оставаше само едно — и аз да го позная.

— Щабс-капитан Новиков? — попитах аз тихо, почти шепнешком.

Той скочи, пъргаво нахлузи на косматите си крака панталоните, наметна на още неизсъхналото си тяло сакото и избяга от съблекалнята.

Той ли беше? Може би всичко това ми се бе привидяло? Но за това, че току-що седеше тук, напомняше тасът с гореща вода, забравените на скамейката гащета и долна риза, и копринените, твърде износени чорапи, които той така и не успя да нахлузи, очевидно обувайки полуботите си на бос крак.

Аз изскочих от съблекалнята и с нерешителен, съмняващ се глас на изплашен интелигент извиках:

— Дръжте го!

Ехото на банята повтори моя възглас с явно преувеличение и насмешка.

Няколко голи и полуголи личности изскочиха от съблекалнята.

От прозорчето на касата се подаде учудено-злорадата физиономия на незаконния син на руския класик:

— Какво? Окрадоха ли те? Портфейла ли ти измъкнаха?

Нямах време да отговарям на въпросите му. Изтичах на улицата, но Новиков не се виждаше — само гърбовете и лицата на минувачите, на които не им беше нито до мен, нито до него. Или се беше скрил в някой вход, или беше скочил в движение в някой трамвай.

След като побродих по Средний проспект и поседях в градинката до улица „Тучков“, аз дълго очаквах случая (като че случаят обича да се повтаря) отново да ми го поднесе от мъглата на големия град, от многочислените дворове и входове. Но случаят не обича повторенията. От входовете излизаха много хора, някои приличаха на него, но само отдалече, а приближавайки се, като че за да се надсмеят, изведнъж лицата и фигурите им ставаха съвсем други. Оптическата измама дълго дразнеше моето нетърпение, играейки си с мен на игра, която скоро ми омръзна. И аз реших да отида в най-близкото отделение на милицията и да съобщя.