Генадий Гор - Изваяние

— Да не би за незаконния син на руския класик граф Салиас?

— Не. За знаменития художник-пейзажист М.

И тя назова едно от най-гръмките имена на тези години.

— Та той е старец — казах аз, — скоро ще навърши деветдесет години.

В моя глас неволно прозвуча нотка на ревност, която едва ли я засегна, а ако я беше засегнала, то само за да я предизвика.

— Той е почти велик художник. Това всички го признават. И освен всичко е прекрасен, необикновено добър и ласкав човек.

— Възможно е да е бил в миналото.

— Не, в настоящето.

— На него настояще му е останало малко. Затова пък минало има в излишък. Но каква е ползата? Сега той е на ръба на гроба.

— Забранявам ти да говориш за това. Той е още силен като юноша и ми напомня безсмъртния Тициан.

— И ти си намерила един Тициан. Освен възрастта и брадата нямат нищо общо. Наистина не знам дали Тициан е имал херния и страст към колекциониране на спестовни книжки. Но разкажи ми, как се случи това?

— Ти искаш да знаеш, как се случват чудесата?

— Глупости — прекъснах я аз, — да не искаш да кажеш, че този стар полубездарен академист е способен да чувствува нещо и да изпада във възторг от каквото и да било друго освен от себе си?

— Аз позирах в ателието му и реших да извърша малко чудо. Превърнах се в горичка. И, представи си, той почти не го забеляза. Имаше намерение да рисува картина по мотиви от „Метаморфозите“ на Овидий. И ме нарисува едновременно като момиче и горичка. Аз му помагах, както можех, като се превъплъщавах ту в едното, ту в другото. И той ме сля с дърветата в своето въображение и на платното. Той е истински поет. Аз бродех в мечтите му. Наистина мъничко се уморих, страхувайки се да променя позата си. А после ми направи предложение като в старинните романи и аз не намерих сили да откажа.

— Какво значи не си намерила сили? Трябва да намериш и да засрамиш твоя Тициан, напомни му, че е на деветдесет години без една.

— Не без една — поправи ме тя, — а без две. Това се нарича почтена възраст. Но той е юноша, уверявам те, юноша. Гъвкав. Строен като Зевс и може да стои пред статива по осемнадесет часа. Той е почти велик художник.

— Точно така, именно почти.

— Престани! Престани, моля те. Не хули човека, с когото съм решила да свържа съдбата си и тези дни ще отида в гражданското.

Започнах да я уговарям, намекнах й коя е тя, казах й, че тя не е човек и е лишена от всякаква субстанция, че е по-скоро знак, символ, приел момински облик. Нейното истинско призвание е да тъче паяжината на повествованието, да изобразява, играейки си с чуждите чувства. Тя, казано на философски език, е прекалено проблематична, за да се счита за факт. Тя съществува въпреки фактите, напук на здравия разум. А художникът М. е факт и от това не можеш да избягаш никъде, даже е по-реален от всякакъв факт със своята брада, бастун, шестстайна квартира, слава и спестовни книжки, които пази в специален сейф. Нима е започнала така да цени фактите, сейфа и спестовните книжки, че е забравила за това, че самата тя е книга, най-удивителната от книгите! Или може би тя не е книга, а обикновена жена от бившите, скрила своето минало и желаеща да измени настоящето на бъдеще, но съвсем не проблематично, а напълно обезпечено и че незаконният син на руския класик, бившия граф Салиас, е прав в нещичко.

— Престани! — прекъсна ме тя с досада. — Ти говориш глупости, повтаряш това, което злослови за мен незаконният син на руския класик граф Салиас. Щом стигнахме дотам, аз няма да крия от теб. Казах на художника М. коя съм в действителност.

— И той повярва ли ти?

— Повярва, макар и не съвсем. Той е сенсуалист, чувственик, като болшинството художници-реалисти. Той попила гърба ми, краката, пощипна ме и се разсмея. После каза: „Друг не знам, но М. винаги ще различи живата плът от химерата. Мирише ти устата, трябва да отидеш на зъболекар.“ „А теб, мили, не те ли смущава моят произход?“ — попитах го аз. „Да — вдигна той озадачено вежди — Ти си дъщеря на оживяла статуя и внучка на една от гръцките богини. Но с моите връзки тая работа ще я оправим.“

Незаконният син на руския класик граф Салиас често казваше „факт“ и вдигаше при това показалеца си.

Произнасяйки дума „факт“, той разбираше под нея всичко неизбежно — караницата в кухнята, дежурната карикатура в „Крокодил“ или „Бегемот“, зеленото сърдито око на домоуправителя и неговата дървена патерица, чукаща по каменните стъпала на стълбата, чашата жълта пенлива бира, миризмата на сапун и тривки в банята, където той работеше като касиер, гласа на своята съжителка, продавачка в лавката за газ, която идваше при него в едни и същи часове, когато беше затворена банята.