Генадий Гор - Изваяние

Много от моите нови приятели, бъдещи художници, експериментираха или подражаваха на французите в тяхното схематично-изящно възприятие на човека и природата. Мен кой знае защо много ме привличаше старомодният реализъм на передвижниците. Новите ми приятели се подсмиваха над моя художествен консерватизъм и търсейки обяснение, ме подозираха в духовна изостаналост и провинциализъм. За да не споря с тях, аз се обвинявах в провинциализъм, без изобщо да признавам обаче, че провинциализъм и духовна изостаналост е едно и също.

С удоволствие ходех в Руския музей и дълго престоявах пред платната на старите майстори, мислено пренасяйки се в далечните години. Като ходех из залите на музея, аз исках да разбера какво е това истинското, тоест задържаното мигновение, което са изобразявали художниците от XIX век и особено отчетливо передвижниците. Те, както впрочем и ермитажните холандци, умееха да хванат изневиделица баналната продължителност на живота и да я разтегнат почти до вечност върху парчето платно. Те по своему са чувствували движението на времето, неговия бавен ход. Те не познаваха и не знаеха това, което знаех и бях изпитал аз, отначало докосвайки се с почти свръхсветлинната скорост на космическия кораб, летящ към звездите, след това, когато изпаднах от своята епоха, като птиче от гнездото си и попаднах в друга, вплитайки не само своето съзнание, но и битието си в тъканта на една странна книга, парадоксално сляла се с момичето, което наричаха Офелия.

Беше ли книгата-Офелия или Офелия-книга, това е особен въпрос, отговор на който едва ли ще могат да дадат философите и логиците, които не знаят къде ще мине границата между знака-символ и знака-човек. Това беше работа на далечното бъдеще, където не беше способно да надникне окото на съвременника на Павлов, а дори и Циолковски.

Разсъдъкът ми се опитваше да ме убеди, че това бяха сънища и видения, навети от разпитите и мъченията в подземието на колчаковското контраразузнаване. Но имаше нещо по-силно от разсъдъка — волята. Нали аз знаех кой съм. Знаех ли? Действително ли знаех? А може би това беше само илюзия?

За своеобразния дуализъм (ако това можеше да се нарече дуализъм) не се досещаше никой освен професорът, който ръководеше ателието на живописците. Като гледаше моите рисунки и платна, Петров-Водкин всеки път се съсредоточаваше, сякаш решаваше трудна, почти неразрешима задача.

— Откъде сте вие? — попита ме той веднъж тихо, с някакъв особено поверителен, почти съучастнически глас.

— От Томск — отговорих аз. — Учех в Медицинския, но както виждате, измених на медицината заради изкуството.

— Твърдите, че сте от Томск, а виждате всичко такова, сякаш сте се спуснали при нас от Марс. Мен, за разлика от вашите съкурсници, не ме измами вашият реализъм. Вие не подражавате на передвижнините, а се стараете да разберете тяхното искрено и наивно разбиране за живота. Вие прекалено необичайно гледате на това, което се поддава на изображение. Вашият опит… Той е прекалено зрял. Така ще виждат света след сто или двеста години.

Аз се изчервих и се смутих, сякаш ме бяха разобличили в опит да скрия своя социален произход, да представя своите родители — тлъсти и подпухнали лавкаджии — за стругари или селяни, вървящи след ралото, за да се изразя с думите на самата епоха.

Офелия! Образът-книга, мисълта със смеещи се устни и две живи красиви момински ръце.

Аз бях започнал вече да забравям за нея. Но, изглежда, тя си си спомни за мен. И си спомни в най-неподходящия за това момент — не тогава, когато си купувах газ за примуса, и не тогава, когато си търках с тривка гърба в комуналната баня, а в съкровените минути на срещата с великите образи.

Аз стоях в Холандската зала на Ермитажа и разглеждах картината на Рембранд „Завръщането на блудния син“. Необичайната сила на чувството, нравствената красота на постигнатото от художника и сякаш спряното мигновение дълбоко ме трогваха.

Аз също бях блуден син, но отдавна нямах баща и освен това не можех да се завърна не само в бащиния дом, но и в този свят, от който ме беше изтръгнала, нарушавайки логиката на битието, живата и нервна тъкан на странната книга.

— Сънища! Всичко това бяха сънища — помислих аз на глас, като забравих, че посетителите на Ермитажа, сънно бродещи около великите творения, могат да ме чуят.

И те наистина ме чуха.

Стоящото до мен момиче каза тихо:

— Не, това не бяха сънища.

— Откъде знаете?