Генадий Гор - Изваяние

— На вас не ви ли харесаха кренвиршите и виното? — попита ме тя.

— Не, виното е превъзходно и кренвиршите — също. Но ми е време да се разплатя с вас.

Тя написа сметката и ми я подаде. Наложи се да оставя на масичката четвъртинката от студентската си стипендия. Разкайвах ли се за своята извънредна разточителност? Като че не. Нали се разплащах не само за чудесното кавказко вино и за отличните кренвирши, но и за получените знания. Като прекрачих прага на закусвалнята, аз попаднах в свят, който се наричаше Неп. Тук, сред тези стени, беше възкръснало доброто старо време, за което мечтаеха еснафите. А пътешествие от такъв род във времето не можеше да мине даром.

Когато излязох от закусвалнята и се отдалечих под сенките на тополите, изведнъж ме обхвана чувството, че нищо такова не е имало — нито чаша с вино, нито кренвирши, нито момиче, налято с благополучие, ситост и доволство. Сякаш всичко това ми се бе сторило.

След това чух чаткането на копита по паважа на улицата. Като вдигаше високо породистите си крака, в бодър тръс летеше кон. На капрата седеше кочияш с кадифен цилиндър. А след това изплува и фигурата на Язвич. Пълно, добродушно лице. Брадичка. Мустачки. И вместо старомодното пенсне — модни вносни очила с рогови рамки.

Конят се понесе край мен, возейки този, който до неотдавна нямаше име, а само название, название, което ме плашеше още от детинство и все пак не ми попречи и да постъпя в Медицинския факултет.

Не, това не беше фантом, той действително съществуваше. И доказателство за това бе бързият кон, който така звънко чаткаше с копита по паважа.

Следващата нощ аз пак прекарах в ресторантчето. На масичката, на която седях, сервираше вече познатото ми момиче, с ярконачервени устни.

До мен седеше Язвич. Той щедро ми наливаше и когато се напих, с язвителен глас, гласа на човек, чиято тайна знаехме само аз и жена му, започна задушевен разговор с мен.

— Кой съм аз? — попита ме той.

С изчерпателна точност и пълно, без да добавям нещо, аз отговорих на неговия звучащ малко метафизично въпрос, като споменах за гардероба в стаята на студентката-медичка, на която, разбира се, както се казва на банален език, й провървя.

— И вие твърдите, че това е така? — каза той с насмешлив укор, като ме поглеждаше и наливаше в празната ми чаша чудесен портвайн.

— Да, това е факт — потвърдих аз.

— Добре, добре — заклати той глава и като приближи към мен своите мустачки, брадичка и очички, гледащи ме през дебелите лещи на вносните очила, запита: — А какво е това факт?

Този въпрос ме учуди. Трудно можех да го очаквам от бивш застрахователен агент, станал непман.

— Задайте ми по-лекичък въпрос — казах аз.

— По-лекичък ли? Е, какво пък. Тогава отговорете, откъде сте вие? Аз зная от Ирина, че във вашата поява има толкова неясноти, колкото и в моята.

След тези думи настъпи мълчание. А след това ние се разделихме.

В 1924 година аз се преместих от Томск в Ленинград и се заселих на Пета линия на Василевския остров.

На мен кой знае защо не ми се иска да посочвам месеца и деня на пристигането си и своята внезапно настъпила неприязън към документалната точност. Обяснявам го с това, че всеки път ми ставаше неудобно, когато разтварях своето удостоверение за самоличност и виждах датата си на раждане. Нали тази дата, както впрочем и множество други, не съответствуваше на истината, пред която аз отдавна бях затворил очи.

Медицината вече не ме увличаше и аз реших да стана отново студент (тогава все още съществуваха „вечните студенти“), като постъпих този път в Художествената академия. Попаднах в ателието на знаменития художник професор Петров-Водкин. По това време моите не съвсем здрави връзки с бъдещето съвършено се прекъснаха и аз вече започвах да си мисля, че никога не съм бил в XXII век, че всичко, което си спомням, е било сън или цяла серия сънища, които съм сънувал в килията на томския затвор след разпитите на щабс-капитан Новиков. Сега ми се струваше, че моят следовател щабс-капитан Артемий Фьодорович едва ли не ме беше убедил, че съм от XXII век. Той умееше да убеждава и можеше да убеди когото си иска.

След няколко години аз трябваше да стана художник. Искаше ми се с помощта на линиите в на боите да предам неуловимото: този свят, в който живеех, Василиевския остров, Нева, дърветата на Соловеевата градина, клатещата се походка на матросите и техните широколики приятелки, дебелите непмани в дълбоките плъстени боти и непманшите, вместо лица те имаха топка тесто, от което внезапно смутената природа така и не се беше решила да моделира нещо.